Уилям Фокнър - За едно женско сърце

Както тичал Икемотуби отново описал през рамо някои от отличителните белези на пътя, който трябвало да следва, макар че те вече не били необходими на Дейвид Хоганбек — сега той изобщо не могъл да настигне Икемотуби, а го следвал, макар че по едно време го наближил на петнайсет-двайсет крачки. Този път паднал Икемотуби. Били отново на открито и проснал се на земята, Икемотуби дълго наблюдавал приближаващия се Дейвид Хоганбек. Слънцето залязло още веднъж, още веднъж се смрачило, а той лежал и се вслушвал в стъпките на приближаващия Дейвид Хоганбек. После се изправил и тръгнал бавно в мрака, а Дейвид Хоганбек го следвал на стотина крачки. Като чул падането на Дейвид Хоганбек, той отново легнал. На утрото Икемотуби видял, че Дейвид Хоганбек се изправя на крака и бавно тръгва към него, помъчил се да стане и той, ала не можал и му се сторило, че Дейвид Хоганбек ще го настигне. Все пак се надигнал — Дейвид Хоганбек бил само на пет-шест разкрача. Продължили така, докато Дейвид Хоганбек паднал. Икемотуби си помислил, че само е видял падането му, но в следващия миг разбрал, че и той се намира на земята; вдигнал се тогава на ръце и изпълзял на четири крака още петнайсетина крачки, след което също се отпуснал. А пред него, точно при залязващото слънце, се издигал хълмът с пещерата. Хълмът останал там и през нощта, там го видял и на сутринта.

И така пръв в пещерата влязъл Икемотуби и приготвил заредения пистолет. После разправяше как поспрял за миг на входа, може би още веднъж да погледне слънцето или просто да види къде е паднал Дейвид Хоганбек. Но Дейвид Хоганбек продължавал да тича, оставали му още петнайсет-двайсет крачки. На всичко отгоре, заради тая пуста сестра на Хърман Кошницата, слънцето вече месеци нито му светило, нито го греело. Икемотуби навлязъл в пещерата и като се обърнал, видял, че Дейвид Хоганбек също влиза и се развикал:

— Назад, глупако!

Но Дейвид Хоганбек не спрял и дори когато Икемотуби насочил пистолета към тавана и дръпнал спусъка. Разнесъл се гръм, трясък, някаква чернота и прахоляк; Икемотуби разправяше как си помислил „Аха, почва.“ Само че нищо не станало, защото в мига преди да падне чернилката Икемотуби забелязал как Дейвид Хоганбек се хвърля напред по ръце; мракът също бил измамен, защото малко след това видял слънцето и деня, видял ги през тунела, образуван от ръцете и коленете на Дейвид Хоганбек, който, все още на четири крака, продължавал да крепи с гръб пропадналия таван на пещерата.

— Бързо — казал Дейвид Хоганбек, — между краката ми! Не мога…

— Глупости, братко — рекъл Икемотуби, — побързай ти, ще те смачка. Почвай да пълзиш назад!

— Бързо, бързо! — извикал Дейвид Хоганбек през зъби. — Бързай, да те вземат дяволите!

Икемотуби го послушал; после си спомняше порозовелите от слънцето бедра и пищялки на Дейвид Хоганбек, розовото парче камък, крепящо целия таван на пещерата върху гърба на Дейвид Хоганбек. Не си спомняше само как е намерил дебелия дънер, нито как е могъл да го отнесе до пещерата и да го пъхне в дупката до Дейвид Хоганбек и как сам е превил гръб под него да го повдигне, усещайки, че е поел поне малка част от тежестта на тавана.

— Хайде — рекъл той, — бързо!

— Не — обадил се Дейвид Хоганбек.

— Побързай, братко — казал Икемотуби, — аз държа.

— Не мога да мръдна — рекъл Дейвид Хоганбек. Икемотуби също не можел да помръдне, защото сега трябвало да държи тавана с гръб и с крака. Протегнал тогаз ръка, хванал Дейвид Хоганбек за задника и го дръпнал назад, оня паднал по очи на земята, а тежестта на тавана, която сигурно е била малко поубита от дървото, сега легнала изцяло отгоре му и Икемотуби си помислил: „Аха, тоя път сигурно.“ Но се пречупило дървото, а не гърбът му, той се преметнал и се озовал по корем напреко върху Дейвид Хоганбек. Приличали на две захвърлени пръчки, а от устата на Дейвид Хоганбек бликнал фонтан ясна кръв.

На втория ден Дейвид Хоганбек престанал да повръща кръв, макар че Икемотуби бе пробягал около четирийсет мили, когато баща ми го пресрещнал на пътя с кон за Дейвид Хоганбек.

— Имам вести за тебе — казал му баща ми.

— Значи сте намерили понито — казал Икемотуби. — Добре, сега давай да вървим, че тоя проклет бял глупак…

— Почакай, брате — спрял го баща ми. — Имам вести за тебе.

След малко Икемотуби отвърнал:

— Добре де.

Само че когато капитан Стюдънмеър нае фургона на Исетибиха да се върне в Начез, той взе със себе си и робите от парахода. Ето защо, наложи се не друг, а баща ми и момчетата да запалят пещта и да вдигнат пара. Дейвид Хоганбек стоеше на горната палуба и от време на време дърпаше въжето на сирената да проверява налягането; при всеки неин рев на пристана се трупаха все нови и нови хора, додето накрая, може би единствено с изключение на стария Исетибиха, тук се събра цялото село — застанаха на брега и зяпнаха момчетата, които хвърляха дърва в търбуха на парахода — гледка, каквато в нашия край никога не е била виждана. Най-сетне парата се засили достатъчно, параходът потегли, край него на брега потеглиха и хората — още малко да погледат своите момчета, Икемотуби и Дейвид Хоганбек. Корабът се отдалечи и напусна мястото, където седем дни и нощи Икемотуби и Дейвид Хоганбек седяха до пруста на Хърман Кошницата, заплашвани от лелята на Хърман Кошницата с пушката на покойния Хърманов чичо — онзи същия пруст, на който сега с хармоника в шепите лежеше Плаващия Дънер, а неговата невяста ронеше царевица или може би фасул в сребърния кърчаг, завещан от втората братовчедка на праплеменницата на жената на стария Дейв Колбърт.