Уилям Фокнър - За едно женско сърце

На другата сутрин пристигна търговецът на уиски и същия следобед Икемотуби и момчетата замъкнаха Плаващия Дънер в гората, а баща ми и Силвестровия Джон се върнаха да вземат талижката на търговеца. След това баща ми и Джон, възправени на капрата, Плаващия Дънер, проснат по очи върху покрива на талигата, под който обикновено пътуваха буретата с уиски, а Икемотуби, застанал изправен до него и навлякъл протритата генералска куртка, която генерал Джексън бе подарил на Исетибиха, със скръстени ръце и стъпил с крак върху гърба на Плаващия Дънер, преминаха в бавна процесия пред пруста, където Дейвид Хоганбек свиреше на цигулка, а сестрата на Хърман Кошницата бъркаше някакво ястие в сребърния кърчаг. И когато тази вечер баща ми и Нощната Кукумявка откриха Икемотуби, за да му съобщят, че все още не са установили мястото, където лелята на Хърман Кошницата е скрила понито, Икемотуби и Дейвид Хоганбек се намираха в дома на Икемотуби. На другия ден Икемотуби и момчетата поканиха Дейвид Хоганбек в гората. Този път мина доста време и когато най-после се показаха, Дейвид Хоганбек караше талигата, а краката на Икемотуби и останалите се клатушкаха през задната вратичка на тази подвижна къща на уискито като сноп изсъхнали лозови пръчки; генералската куртка на Исетибиха бе привързана с ръкавите си около врата на едното муле. Тази нощ никой не отиде да дири понито, а когато Икемотуби се пробуди, в първия миг не разбра къде се намира. Затова пък още преди да се размърда в купчината момци, за да се измъкне от къщичката на уискито, той дочу цигулката на Дейвид Хоганбек — защото през нощта нито лелята на Хърман Кошницата, нито Хърман Кошницата, нито в крайна сметка пушката на покойния чичо на Хърман Кошницата не успяха да придумат Дейвид Хоганбек да напусне пруста и да си иде, или поне да не свири на цигулка.

И така на другата сутрин Икемотуби и Дейвид Хоганбек клечаха на едно тихо място в гората, а останалите момчета, с изключение на Силвестровия Джон и Нощната Кукумявка, които все още тършуваха за понито, стояха наоколо и пазеха.

— Тогаз да се бием за нея — предложи Дейвид Хоганбек.

— Да се бием — съгласи се Икемотуби. — Но вие белите и ние се бием различно. Ние се бием с ножове, ръгаме здравата и бързо. Ако да речем аз загубя, нищо. Защото съм съгласен да ме наръчкаш. Но ако аз спечеля? Не ми се ще да те намушкам така, че да свършиш. Защото, ако наистина спечеля, ти трябва да си жив, та да видиш. На сватбата искам да присъстваш, а не да се въргаляш в някое одеяло или на дървен чардак да чакаш кога ще се отвори земята.

Баща ми разправяше как Икемотуби сложил ръка на рамото на Дейвид Хоганбек и се усмихнал.

— Щом това ме задоволява, да не клечим повече. Какво има да му разискваме. Мисля, че разбираш.

— Мисля, че разбирам — казал Дейвид Хоганбек.

Баща ми разправяше как след това Икемотуби свалил ръка от рамото на Дейвид Хоганбек.

— Опитахме с уиски — казал той.

— Опитахме — рекъл Дейвид Хоганбек.

— Не успях нито с понито, нито с генералската куртка — казал Икемотуби. — Уж ги пазех като последни козове.

— Не бих казал, че не си успял с куртката — отвърнал Дейвид Хоганбек. — Много ти отиваше.

— Тц! — казал Икемотуби. — И на мулето му отиваше. — Баща ми разправяше как сега вече не се усмихвал и приклекнал до Дейвид Хоганбек, взел да чертае нещо по земята с клонче. — Тъй че остава ми едно — рекъл. — И там ще ме биеш, отсега си знам.

И тъй цял ден нищо не хапнаха. Тази нощ, когато оставиха Плаващия Дънер да лежи под навеса на Хърман Кошницата, вместо да се разхождат и след това да се гонят напред-назад между къщата на Икемотуби и парахода, втурнаха се и двамата да тичат. И като легнаха в гората да поспят, се отърваха не само от изкушението да ядат, но и от всякакви подобни съблазни. Оттук до плантацията ги чакаше още едно здраво тичане за апетит преди състезанието. Утрото се пукна и те хукнаха към мястото, където на коне ги очакваха баща ми и момчетата, за да обадят на Икемотуби, че още не са открили къде под слънцето е могла да скрие понито лелята на Хърман Кошницата, и да ги придружат до поляната, гдето ставаха конните надбягвания. Струпан около масата, народът вече ги чакаше, люлеещият се стол на Икемотуби бе донесен от пруста на Хърман Кошницата за стария Исетибиха, а зад него бяха нагласили скамейката за съдиите. В началото, за да им позволят да си отдъхнат, дадоха почивка, по време на която едно десетгодишно момче обиколи хиподрума. След това Икемотуби и Дейвид Хоганбек заеха местата си от двете страни на масата, а Нощната Кукумявка даде сигнал за почване.