Уилям Фокнър - Високите

Следователят не можа изобщо да долови каквато и да било промяна в каквото и да било. Безжизнената ръка просто се отдръпна от неговата, а неподвижното лице се обърна към шерифа.

— Значи, войната вече е обявена?

— Не — каза шерифът.

— Не е там въпросът, мистър Маккалъм — обади се следователят. — От тях не се искаше нищо друго, освен да се запишат. А номерата им едва ли щяха да бъдат изтеглени. И според теорията на вероятностите, това едва ли щеше да стане този път. Но те са отказали, или с други думи са пропуснали да се запишат.

— Разбирам — каза другият, без да поглежда следователя. Следователят не можеше със сигурност да каже дали гледа и към стария помощник-шериф, макар че сега се обърна към него. — Искате ли да видите Бъди? Докторът е при него.

— Почакайте — каза следователят, — много съжалявам за инцидента с брат ви, но аз… — Шерифът го стрелна в миг, рунтавите му сиви вежди се извиха и в погледа му той долови нещо едновременно угодническо и все пак малко нетърпеливо и в този кратък момент следователят усети, че както и другият, тъй и шерифът го гледат по един и същ начин. Следователят беше малко повече от средно интелигентен и вече почваше да схваща, че тук нещо не е съвсем тъй, както бе очаквал. Но нали беше работил в щатското бюро за подпомагане няколко години, беше се разправял изключително с провинциалисти и все още мислеше, че ги познава. Погледна стария шерифски наместник и си помисли: Да. Едни и същи, въпреки ранга, службата, властта и отговорностите, които би трябвало да ги направят различни. Какви хора! Какви хора! — Имам намерение да взема нощния влак за Джексън — рече той. — Вече съм запазил място. Подчинете се на заповедта и ще…

— Елате — каза старият помощник-шериф. — Време има колкото щете.

И той ги последва — друго не можеше да стори, — пушейки и процеждайки дима, като в краткото разстояние на антрето се помъчи да възстанови контрола над себе си, за да може да контролира и цялото положение, защото сега разбра, че ако положението бъде контролирано, не другиму, а нему ще се падне да го контролира; че ако заминаването с арестантите бъде ускорено, то не старият наместник на шерифа, а той ще трябва да го ускори. Беше прав. Едва кретащият стар служител по сърце бе наистина като всички останали и очевидно с влизането си в тази къща отново бе придобил старата вродена и неизменна мудност, на която не може да се разчита. Последва ги през антрето до някаква спалня, в която се огледа не само с удивление, но едва ли не и с ужас. Беше просторна стая с гол, небоядисан под и освен леглото, в нея имаше само два-три стола и някакъв старомоден шкаф. Въпреки това на следователя му се видя тъй претъпкана с грамадни мъжища, като че изливани в калъпа на оня, който ги бе посрещнал, че стените й сякаш щяха да се пръснат. Все пак те не бяха едри, нито високи и в тях нямаше нито жизненост, нито бликаща енергия, защото не издаваха звук, а чисто и просто безмълвно го наблюдаваха, застанал на вратата, с лица, носещи почти еднаквия печат на родството: един, ще речеш трошлив, старец на около седемдесет, малко по-висок от другите, още един старец, белокос, но в пълна прилика с човека, който ги посрещна на вратата; третият — приблизително на годините на тоя, който ги посрещна, само че с нещо нежно в лицето и нещо трагично, тъмно и диво в същите тъмни очи; двамата съвършено еднакви синеоки младежи; и накрая синеокият мъж на леглото, над което се навеждаше докторът, който с приличния си градски костюм би могъл да бъде кой да е градски лекар — всички до един се обърнаха да го погледнат, когато влязоха с шерифа. Зад гърба на лекаря той съзря разпрания панталон на човека в леглото и оголения кървав смазан крак, повдигна му се и спря току до вратата под техния смълчан и вперен поглед; а шерифът пристъпи до легналия, който пушеше с глинена лула; на масата до него стърчеше голяма старомодна, оплетена с ракита дамаджана, в каквато дядото на следователя държеше едно време уискито си.

— Е, Бъди — каза шерифът, — лошо, а?

— Абе, аз съм си виновен — рече човекът в леглото. — Стюърт все ме предупреждаваше за тая рамка, ама на̀!

— Вярно е — каза вторият старец.

Другите все тъй мълчаха. Погледнаха следователя тихо и твърдо, а шерифът се извърна и рече:

— Това е мистър Пирсън от Джексън. Носи заповед за момчетата.

Тогава човекът на леглото попита:

— За какво?

— По оная, наборната история, Бъди — поясни шерифът.

— Но нали сега не сме във война — каза човекът в леглото.