Лион Фойхтвангер - Испанска балада

А след това дойде ред на голямата му изненада.

— Ти изрази недоволството си от мен, господарю — каза той, — че не съм довел в страната ти златари и майстори по сеченето на монети. Позволи ми днес почтително да ти поднеса едно от първите изделия на твоите златари.

И усмихнат и горд, той предаде на дон Алфонсо онова, което беше донесъл със себе си.

Кралят го взе и видя, и засия. Дотогава в християнските държави на Полуострова бе имало в обръщение само арабски златни монети. А сега той държеше в ръцете си първата златна монета на християнска Испания, и тая монета беше кастилска. Сияещ сред ослепителния червеникавожълт метал се открояваше неговият, кралският профил, съвсем ясно личеше, че е неговият, а околовръст бе изписано на латински: „Алфонсус, по божия милост крал на Кастилия“. От другата страна бе изобразен покровителят на Испания, апостол Яков, Сантяго, възседнал коня и вдигнал меча — точно така, както често бе помагал от небесата на християнската армия да разгроми неверниците.

Жадно, с детинска радост оглеждаше и опипваше дон Алфонсо прекрасното златарско произведение. Ето как ще шествува отсега нататък върху добро, пълноценно злато неговият образ из християнските страни, а също и из страните на исляма, за да напомня на всички, че Кастилия е под добра закрила, под неговата закрила и на Сантяго.

— Великолепно си свършил тая работа, дон Йеуда — похвали го той и от светналото му лице и грейналите очи сияеше толкова радост, че дон Йеуда забрави всички несправедливости, които тоя човек бе проявил спрямо него.

Ала след това изображението на войнствения Сантяго припомни на краля за намерението му и за причината, която го бе накарала да извика своя ескривано. И бодро, без всякакъв преход, той каза:

— Щом като имаме пари, значи, бих могъл всъщност да предприема поход срещу бароните де Кастро. Смяташ ли, че за тая експедиция ще стигнат шест хиляди златни мараведи?

Изтръгнат неочаквано от своята радост, дон Йеуда обясни, че бароните де Кастро несъмнено ще потърсят закрилата на арагонския крал и че крал Раймундес ще ги приеме за свои васали.

— Твоят августейши чичо Раймундес ще се намеси — заяви убедително Йеуда. — А той разполага със значителна военна мощ на бойна нога, която бе събрал за похода си в Прованс, и военната му хазна е пълна. Ти ще се окажеш въвлечен в една война с Арагон, дон Алфонсо, и то при най-неблагоприятните обстоятелства, които можеш да си представиш.

Дон Алфонсо изобщо не искаше да чуе.

— Махай ми се от главата с твоите празни опасения! — прекъсна той Йеуда. — Няколкостотин добри копия са достатъчни, за да се бори човек против Кастровците, а аз владея изкуството да нападам бързо; това ще бъде чисто и просто един стремителен набег, нищо повече. А завладея ли веднъж Албарасин, или макар и само Санта Мария, тогава моят чичо от Арагон, който не е сърцат, ще се задоволи само да ругае, но няма да нападне. Събери ми шест хиляди златни мараведи, дон Йеуда! — настоя той.

Йеуда знаеше: празна надежда бе това, с което кралят искаше да заблуди него, а и самия себе си. Макар дон Раймундес да беше миролюбив владетел, ако сега му се дадеше удобен повод, той щеше да води война срещу Алфонсо.

Защото крал Раймундес изпитваше дълбока неприязън към своя племенник Алфонсо, и то не без основание. Позовавайки се на старинни грамоти, Кастилия претендираше за сюзеренна власт над страната Арагон: Тая „върховна власт“ беше чисто и просто въпрос на престиж. Твърде могъщият крал на Англия например, който владееше много франкски земи, признаваше за свой сюзерен по отношение на тях краля на Франкия, при все той владееше много по-малка част от Франкия, отколкото английският крал.

Всъщност на стария крал Раймундес Арагонски беше безразлично дали разполага с повече или по-малко престиж. Ала в своя необуздан племенник той виждаше олицетворение на безсмисления, вече остарял рицарски идеал и се гневеше, че мнозина, та дори и собственият му син, сляпо държаха на това рицарство, станало тъй чуждо на действителността, и благоговееха пред Алфонсо като пред герой. Ето защо той бе заявил, че искането на дон Алфонсо да бъде признат за сюзерен е глупост, отживяла своето време. А Алфонсо използуваше всеки удобен случай, за да възобнови претенциите си и се перчеше, че щял да дойде ден, когато дръзкият Арагон ще коленичи пред него като пред законен сюзерен.

Така че предприемеше ли Алфонсо своя поход, намесата на Арагон бе неизбежна и дон Йеуда обмисляше как с предпазливи думи да обясни това на краля. Ала предвидил възраженията на Йеуда, Алфонсо не поиска дори да ги чуе и го изпревари.