Лион Фойхтвангер - Испанска балада

— Какви хитрини си измъдрил още? — запита с недоверие дон Алфонсо.

— И до днес — поясни дон Йеуда — в ръцете на емира на Севиля има много пленници от оня злощастен поход. Твоите барони твърде неохотно изпълняват задължението си да откупят тия пленници.

Дон Алфонсо се изчерви. Закон и обичай бе васалът да откупи своя войник, баронът — своя васал, ако той попаднеше в плен през време на службата си при него. Бароните не отричаха това свое задължение, ала тоя път го изпълняваха особено неохотно. Упрекваха краля, че е виновен с привързаността си за похода и за поражението. Дон Алфонсо на драго сърце би заявил гордо: „Поемам на свои плещи откупа на всички пленници, пинтии такива!“ Касаеше се обаче за една огромна сума, той не можеше да си позволи тоя красив жест.

Но ето, тук бе Йеуда Ибн Езра и той каза:

— И така, осмелявам се най-покорно да ти предложа да откупиш пленниците със средства от твоята хана. А единственото, което ще поискаме в замяна от грандовете, в чиято полза става това, ще бъде да признаят по принцип още отсега задължението да плащат налози за твоята война.

— А ще издържи ли това хазната ми? — запита сякаш между другото дон Алфонсо.

— Ще се погрижа да издържи, господарю — каза също така между другото Йеуда.

Лицето на Алфонсо просия.

— Великолепен план — призна той.

Пристъпи съвсем близо до своя фамилиар и започна да си играе с неговата нагръдна плочка.

— Разбираш от работата си, дон Йеуда — призна той.

Ала към това чувство на радост и благодарност веднага се примеси горчивото съзнание, че той все повече задлъжняваше на тоя умен, противен търговец.

— Жалко е само — злобно каза той, — че не можем да засрамим по съшия начин и бароните де Кастро и техните приятели!

И додаде:

— Нали виждаш сам, лошо ми постла с бароните де Кастро!

Това извращаване на фактите възмути Йеуда. Враждата между краля и бароните де Кастро съществуваше още от детските години на дон Алфонсо и се беше изострила, когато той им бе отнел техния кастильо в Толедо. А сега кралят искаше да прехвърли цялата вина за тая вражда върху него, Йеуда.

— Зная — отвърна той, — бароните де Кастро те обвиняват, загдето си допуснал едно обрязано псе да скверни техния замък. Но на теб положително не ти е неизвестно, господарю, че те от години вече сипят хули по твое величество.

Дон Алфонсо преглътна и не отговори нищо.

— Е, хубаво — каза той, като сви рамене. — Опитай се да сториш нещо с твоите жалки уловки и способи. Но моите грандове са костеливи орехи, сам ще се убедиш, а и Кастровците ще ни създадат още доста работа.

— Голяма милост от твоя страна, господарю, е това, че одобряваш плана ми — отвърна Йеуда.

Той се отпусна на едно коляно и целуна ръката на краля. Мъжествена, силна ръка беше тя, обсипана с малки червени косъмчета, ала пръстите й лежаха вяло и неблагодарно отпуснати в тия на дон Йеуда.

На следния ден първият министър на краля, дон Манрике де Лара, дойде в кастильо Ибн Езра, за да засвидетелствува своята почит към новия ескривано; придружаваше го неговият син Гарсеран, близък приятел на дон Алфонсо.

Дон Манрике, който, изглежда, бе осведомен най-подробно за хода на вчерашната аудиенция, каза:

— Изненадах се, като узнах, че искаш да дадеш взаем на нашия господар, краля, огромната сума за откупване на пленниците.

И шеговито го предупреди:

— Не е ли малко опасно един могъщ крал да дължи някому толкова много пари?

Йеуда пестеше думите си. Все още не бе преодолял своя яд от високомерието и недоверието на краля. Наистина той отнапред знаеше, че тук, във варварския север, се уважава само воинът и че се говори с глупаво пренебрежение за хората, които се грижат за благосъстоянието на страната; но не бе смятал, че ще му създават толкова трудности и че мъчно ще свикне.

Дон Манрике отгатна мислите му и сякаш за да извини недодялаността на краля каза, че човек не бивало да се сърди на младия войнствен монарх, загдето предпочитал да разсича мъчнотиите с меч, вместо да ги разрешава с договори. Още от най-ранно детство дон Алфонсо бил мъкнат от един военен лагер в друг и затова се чувствувал по-добре на бойното поле, отколкото на масата за преговори. Но, прекъсна се сам дон Манрике, той не бил дошъл да говори за работа, а да приветствува колегата си по случай пристигането му тук, в Толедо.

И замоли дон Йеуда да покаже на него и на сина му дома, за чудесата на който говорел целият град.

Йеуда на драго сърце изпълни желанието му. Тръгнаха покрай безмълвните слуги, които дълбоко им се покланяха, през помещенията, застлани с дебели килими, по коридори и по стълби. Дон Манрике хвалеше като познавач, дон Гарсеран — с наивния възторг на юноша.