Фредерик Форсайт - Парламентьорът

Когато влязоха в разхвърляния кабинет на преподавателя си по средновековна история и се представиха, Джени се обърна към него с „Професоре“, а Саймън го нарече „Сър“. Д-р Кийн им се усмихна иззад очилата си.

— Слушайте — весело каза той, — има само две неща, които не разрешавам. Едното е да си губите времето, а и моето, а другото — да ме наричате „сър“. По-добре е „доктор Кийн“, а след това ще стигнем и до „Морис“. Между другото, Джени, аз дори не съм професор. Професорите си имат катедри и столове, а аз, както виждате, нямам. Най-малкото, нито един стол не е достатъчно здрав.

Той им посочи полуизтърбушените мебели в кабинета си, и ги покани да се настанят удобно. Саймън потъна в един стол в стил „Кралица Ан“ без крака, който го държеше едва на десетина сантиметра над пода и тримата започнаха да обсъждат Ян Хус и въстанието на последователите му в средновековна Бохемия. Саймън се усмихна. Знаеше си, че Оксфорд ще му хареса.

Чиста случайност беше, че две седмици по-късно Сайръс Милър седеше до Лайънъл Коб на една официална вечеря за набиране на средства в Остин, щата Тексас. Той ненавиждаше подобни вечери и по правило ги избягваше. Тази беше в чест на някакъв местен политик, а Милър знаеше КОЛКО е важно да направиш впечатление в света на политиците, защото винаги след това можеш да се обърнеш за услуга към тях. Беше решил да не обръща никакво внимание на човека до себе си, който не беше в нефтения бизнес, докато Коб не изрази дълбокото си несъгласие с Нантъкетския договор и неговия инициатор, Джон Кормак.

— Този проклет договор трябва да бъде спрян — каза Коб. — Конгресът трябва да бъде убеден по някакъв начин, че не трябва да го ратифицира.

Новината на деня беше, че договорът вече е навлязъл в последния етап на подготовка — предстоеше подписването му от посланиците във Вашингтон и Москва през април, за да бъде ратифициран от Централния комитет в Москва през октомври и внесен в Конгреса преди края на годината.

— Смятате ли, че Конгресът ще го отхвърли? — предпазливо попита Милър.

Доставчикът, който изпълняваше поръчки за Министерството на отбраната, се загледа мрачно в петата си по ред чаша.

— Не — каза той. — Безспорно съкращаването на оръжията е нещо, което се радва на изключителна популярност сред обикновените хора, а освен това, независимо от съотношението на силите, Кормак притежава такова обаяние и популярност, че може да прокара договора сам, без чужда помощ. Лично аз не мога да го понасям, но такива са фактите.

Милър се възхити на реалистичното мислене на този човек.

— Запознат ли сте с условията в договора? — попита той.

— В достатъчна степен — каза Коб. — Те предвиждат да се съкратят бюджетните средства за отбраната с десетки милиарди долари. И от двете страни на Желязната завеса. Носят се слухове за четиридесет процента — двустранно, разбира се.

— Има ли и други хора, които мислят като вас? — попита Милър.

Коб беше твърде пиян, за да усети накъде върви разговорът.

— Почти всички от отбранителната промишленост — изръмжа той. — Очаква ни масово закриване на предприятия и огромни загуби — както лични, така и за компаниите.

— Хм. Колко жалко, че Майкъл Одел не е президент — замислено изрече Милър.

Представителят на „Зодиак Инк.“ се изсмя рязко.

— Това е мечта. На всички е известно, че той е против съкращенията. Но той ще си остане вицепрезидент, а Кормак — президент.

— Дали? — промълви тихо Милър.

През последната седмица на месеца Коб, Мойр и Салкинд се събраха със Сканлън и Милър, по негова покана, на вечеря в един суперлуксозен апартамент в хотел Ремингтън в Хюстън. По време на кафето и брендито Милър внимателно насочи мислите им към идеята, че Джон Кормак твърде дълго заема Овалния кабинет.

— Той трябва да си отиде — отсече Милър.

Останалите потвърдиха съгласието си с кимване.

— Не искам да имам нищо общо с убийство — побърза да заяви Салкинд. — Във всеки случай добре помним Кенеди. След смъртта му Конгресът побърза да приеме всички поправки за гражданските права, които той приживе не успя да прокара. Ако са го убили заради това, ефектът беше точно обратният. И като си помисля, че точно при Джонсън приеха тези закони.

— Съгласен съм — каза Милър. — Безсмислено е да прибягваме към това. Но все пак трябва да има някакъв начин, по който да бъде принуден да си подаде оставката.

— Назовете ми поне един — подразни го Мойр. — Как, по дяволите, можем да го принудим? Той е непоклатим. В миналото му няма никакви скандали. На предизборната конференция на Партията бе проверен най-внимателно, преди да му предложат да се кандидатира.