Фредерик Форсайт - Парламентьорът

— Те ти казаха, че съм дошъл да те убия, нали? — каза Куин. Корсиканецът кимна бавно.

— Излъгали са те. Той те е излъгал. А сега за дрехите на момчето. Дойдох за името му. Дебелака. Организаторът. Вече нищо не му дължиш. Никакви клетви не важат. Кой е той?

Дали в последните мигове от своя живот Доминик Орсини остана верен на обета си за мълчание или това бе кръвта, изпълваща гърлото му, Куин никога нямаше да узнае. Мъжът, легнал по гръб на земята, отвори уста в нещо, което можеше да бъде както усилие за отговор, така и презрителна усмивка. Вместо това той се закашля тихо, поток ярко червена кървава пяна изпълни устата му и потече надолу по гърдите. Куин чу онзи звук, който бе чувал много пъти преди и който му бе до болка познат — тихото хъхрене на дробове, които изпускат дъх за последен път. Главата на Орсини клюмна встрани и Куин видя как угасна студеният блясък в черните очи.

Когато закрачи надолу по уличката към централния площад, в селцето продължаваше да е тихо и тъмно. Те трябва да са чули гърмежа на пушката, единичния изстрел на пистолета на главната улица и канонадата горе в планината. Но ако нарежданията бяха да не се показват навън, те ги спазваха стриктно. Все пак някой — вероятно младежът — бе проявил любопитство. Той може би беше видял катурнатия мотоциклет до трактора и си бе помислил за най-лошото. Каквото и да бе то, той чакаше в засада.

Куин се качи в Опела на централния площад. Никой не беше го докосвал и с пръст. Той здраво притегна ремъците около себе си, обърна колата с лице към улицата и настъпи яко газта. Когато налетя върху страничната стена на дървения хамбар, току-пред колелата на трактора, старите дъски се разцепиха и разхвърчаха. Със силен удар той си проправи път през няколкото бали сено вътре в хамбара и направи на трески другата дървена стена, като премина с Асконата през нея и я срути до основи.

Когато колата изскочи от хамбара, едрите сачми уцелиха задната й част. Пълният заряд направи на решето багажника, но не успя да засегне резервоара. Куин подкара бясно надолу по улицата под дъжд от падащи изпотрошени дъски и снопове хвърчаща слама, овладя волана и пое надолу по пътя за Ороне и Карбини. Беше малко преди четири сутринта. Оставаха му три часа път до летището в Аячо.

Във Вашингтон, шест часови пояса на запад, наближаваше десет вечерта. Министрите от Кабинета, които Одел бе извикал, за да повъртят на шиш професионалните експерти с неудобни въпроси, не бяха в добро разположение на духа.

— Какво искате да кажете със „засега не е отбелязан напредък“? — поиска да узнае вицепрезидентът. — Измина вече цял месец откакто ви предоставихме неограничени ресурси, всичкия необходим персонал, който поискахте, както и сътрудничеството и помощта на колегите от Европа. Какво става тук?

Въпросът му бе отправен към директора на ФБР, Дон Едмъндс, който седеше до заместник директора Филип Кели (Отдел за криминални разследвания) и Лий Алегзандър от ЦРУ, който бе довел със себе си Дейвид Вайнтрауб. Едмъндс се закашля, хвърли един поглед към Кели и кимна.

— Господа, постигнахме доста голям напредък в сравнение с положението, в което се намирахме преди тридесет дни — каза Кели отбранително. — Хората на Скотланд Ярд в момента дори правят оглед на къщата, в която сега знаем, че Саймън Кормак е бил държан в плен. Вече са готови и първите резултати от този оглед — разполагаме с куп съдебно-медицински доказателства, включително и два комплекта отпечатъци от пръсти, които сега в момента се идентифицират.

— По какъв начин са успели да открият къщата — попита Джим Доналдсън от Държавния департамент.

Филип Кели се зачете в бележките си.

— Куин се обадил от Париж и им казал — отговори Вайнтрауб.

— Браво — каза Одел саркастично. — Какви други новини има от Куин?

— Той, изглежда, се е проявил доста активно в няколко части на Европа — дипломатично отвърна Кели. — Всеки момент очакваме изчерпателен доклад за него.

— Какво имате предвид под „се е проявил“? — попита Бил Уолтърс, министърът на правосъдието.

— Може да си имаме проблеми с Куин — каза Кели.

— Винаги си имаме проблеми с мистър Куин — забеляза Мортън Станърд, министърът на отбраната. — Какъв е последният?

— Може би знаете, че моят колега Кевин Браун отдавна храни подозрения, че от самото начало Куин е много по-вътре в нещата, отколкото изглежда на пръв поглед. Възможно е дори на даден етап да е бил и съучастник. Сега са получени доказателства, които могат да потвърдят тази теория.