Фредерик Форсайт - Денят на Чакала

Малинсън обмисли предложението. По природа бе предпазлив човек и нямаше желание да го замесват в секретни операции на чуждестранна полиция. Ако е извършено престъпление или ако някой престъпник е избягал в Англия, това е друг въпрос. Тогава защо тази тайнственост? Тогава си спомни за един случай преди години, когато му възложиха да издири и върне обратно дъщерята на някакъв министър, избягала с красив млад нехранимайко. Момичето беше непълнолетно, така че можеше да се повдигне обвинение в посегателство срещу родителската власт. Донякъде пресилено. Министърът обаче настояваше цялата работа да се свърши, без дори и слух за нея да стигне до печата. Италианската полиция се показа много услужлива, когато двойката бе открита да си играе на Ромео и Жулиета във Верона. Е, добре, значи Льобел искаше известна помощ на базата на старото им приятелство. Нали за това са старите приятелства.

— Добре, ще чакам обаждането. В девет часа.

— Много ви благодаря, мистър Малинсън.

— Лека нощ.

Малинсън остави слушалката, нагласи будилника за шест и половина вместо за седем и заспа отново.

Докато Париж спеше в очакване на утрото, един учител на средна възраст крачеше напред-назад из тясната си и задушна ергенска гарсионера. Наоколо цареше безпорядък: книги, вестници, списания и ръкописи бяха пръснати по масата, столовете и дивана и дори върху покривката на тясното легло, разположено в ниша в отдалечения край на помещението. В друга ниша имаше умивалник, препълнен с мръсни съдове.

По време на среднощната разходка мислите на мъжа не бяха заети от разхвърляността на стаята, тъй като, откак загуби поста си на директор на лицей в Сиди бел Абес заедно с хубавата къща и принадлежащите към нея двама слуги, той се бе научил да живее по сегашния начин. Проблемът му бе друг.

Когато над източните предградия се пукаше зората, той най-после седна и взе един вестник. Погледът му отново премина по втората колона на външнополитическата страница. Заглавието гласеше: „Ръководителите на ОАС барикадирани в римски хотел“. След като прочете колонката за сетен път, взе окончателно решение, облече лек шлифер, за да се предпази от утринния хлад, и излезе от жилището.

Качи се на минаващо по най-близкия булевард такси и нареди на шофьора да го закара до Северната гара. Макар таксито да го остави точно отпред, той се отдалечи от гарата веднага щом колата изчезна, прекоси улицата и влезе в едно от денонощните кафенета в района.

Поръча кафе и телефонен жетон, остави кафето и отиде в задната част на помещението да се обади. Справочната служба го прехвърли на Международната и той поиска номера на един хотел в Рим. Казаха му го след шестдесет секунди, а той затвори телефона и си тръгна.

В друго кафене, на сто метра нагоре по същата улица, отново се обади, този път, за да попита „Справки“ коя е най-близката отворена поща, откъдето могат да се водят международни разговори. Казаха му, както и очакваше, че такава има недалеч от Централната гара.

В пощата даде поръчка за римския номер, без да споменава хотела, и изчака двадесет напрегнати минути, докато го свържат.

— Искам да говоря със синьор Поатие — каза на италианеца, който се обади.

— Signor che? 107 107 Господин кой? (ит.) — Б.пр. — попита гласът.

— Il signor francesi. Poitiers. Poitiers. 108 108 Французина. Поатие. Поатие. (ит.) — Б.пр.

— Che? 109 109 Кой? (ит.) — Б.пр. — отново попита гласът.

— Francesi, francesi… — каза мъжът от Париж.

— Ah, si, il signor francesi. Momento, per favore. 110 110 А, да, господина французин. Един момент, моля. (ит.) — Б.пр.

Последва поредица прищраквания, после уморен глас се обади на френски:

— Ouay… 111 111 Да (фр., разговорно). — Б.пр.

— Слушайте — каза мъжът от Париж припряно, — нямам много време. Вземете молив и запишете каквото казвам. Започвам: Валми за Поатие. Чакала е провален. Повтарям. Чакала е провален. Ковалски е хванат. Преди да умре, е пропял. Край. Приехте ли?

— Ouay — отвърна гласът, — ще предам.

Валми остави слушалката, бързешком плати сметката и излетя от сградата. След минута се загуби сред тълпите постоянни пътници, изливащи се от главната зала на гарата. Слънцето над хоризонта вече сгряваше паважите и хладния от нощта въздух. След половин час ароматът на утрин, кроасани и мляно кафе щеше да изчезне под пелената отработени газове, човешки миризми и застоялия дъх на тютюн. Две минути след като Валми изчезна, пред пощата спря кола и двама от контраразузнаването влязоха забързани вътре. Изслушаха описанието, направено от телефониста, но то можеше да се отнася за всеки срещнат.