Фредерик Форсайт - Денят на Чакала

Тя обгърна врата му с голите си ръце и го целуна продължително с отворени уста. Отвърна й колкото можа все още стиснал чантата си и вечерния вестник.

— Хайде — каза, когато се отделиха един от друг, — бягай в леглото, аз идвам веднага.

Плесна я по задника, за да побърза. Момичето се мушна обратно в спалнята, хвърли се в леглото и изпъна крайниците си с ръце под врата и щръкнали гърди.

Сен Клер влезе в стаята без чанта и я погледна доволно. Тя му отвърна със сладострастна усмивка.

По време на прекараните заедно две седмици бе разбрала, че само най-крещяща вулгарност, придружена от намек за груба сласт, можеха да събудят известно желание в пресъхналите слабини на професионалния придворен. Дълбоко в себе си Жаклин го мразеше колкото и в деня, когато се срещнаха за първи път, но вече бе научила, че това, което му липсваше като мъжественост, можеше да бъде компенсирано със словоохотливост, особено що се отнася до голямото му значение в игрите на Елисейския дворец.

— Побързай — прошепна тя, — искам те.

Сен Клер се усмихна с неподправено задоволство и си събу обувките, като ги сложи една до друга под масичката за сервиране. Последва сакото с грижливо изпразнени върху тоалетката джобове. После панталоните, педантично сгънати и провесени през дръжката на масичката. Дългите му тънки крака се подаваха изпод краищата на ризата като окосмени бели игли за плетене.

— Защо се забави толкова? — попита Жаклин. — Чакам те цяла вечност.

Сен Клер поклати сериозно глава.

— Във всеки случай не е нещо, с което заслужава да си блъскаш главата, скъпа.

— О, колко си лош. — Тя рязко се извърна настрани, престорено сърдито и със сгънати колене. Пръстите му посегнаха към възела на вратовръзката, докато гледаше падащата върху раменете й кестенява коса и откритите от късичката нощница налети бедра. След още пет минути бе готов за лягане и вече закопчаваше копринената пижама с монограм.

Просна се в цялата си дължина на леглото до нея и прокара длан от длъбнатината на кръста към бедрото й с отпуснати към чаршафа пръсти, които галеха топлата заобленост на задните части.

— Какво има сега?

— Нищо.

— Мислех, че искаш да се любим.

— Ти нищо не ми казваш. Не мога да ти звъня в службата. Лежа тук часове наред и се тревожа да не би да ти се е случило нещо. Никога досега не си се бавил толкова, без да ми звъннеш.

Тя се обърна по гръб и го погледна. Облегнат на лакът, той плъзна свободната си ръка под нощницата й и започна да мачка едната й гръд.

— Виж какво, скъпа, бях много зает. Имаше нещо, като кризисно положение, което трябваше да оправя, преди да си тръгна. Щях да ти се обадя, но хората още работеха, постоянно влизаха и излизаха от кабинета. Неколцина от тях знаят, че жена ми я няма. Би изглеждало странно да звъня през централата у дома.

Тя мушна ръка в процепа на пижамата, за да обхване увисналия пенис, и бе възнаградена с леко потръпване.

— Не може да има нищо толкова важно, че да не успееш да ме предупредиш за закъснението си, мили. Тревожех се цялата вечер.

— Е, няма защо повече да се тревожиш. Ела надолу, знаеш, че ми харесва.

Тя се засмя, протегна другата си ръка, за да привлече главата му, и го ухапа по меката част на ухото.

— Не, той не го заслужава. Не още във всеки случай. — Стисна укорително бавно втвърдяващия се член. Дишането на полковника се учести забележимо. Започна да я целува с отворени уста и така силно замачка зърното първо на едната, после на другата й гръд, че тя се заизвива от болка.

— Ела долу — простена той.

Тя леко се отдръпна и развърза шнура на пижамата му. Раул Сен Клер гледаше как гривата кестенява коса се спуска, за да обгърне корема му, излегна се и въздъхна от удоволствие.

— Изглежда, оасовци все още искат да очистят президента — каза той. — Заговорът бе открит днес следобед. По случая се работи. Това ме задържа.

Чу се меко „пльок“, когато момичето леко отдръпна глава.

— Не ставай глупав, скъпи, те отдавна са бита карта. — Тя се върна към заниманието си.

— Никак дори. Сега са наели чуждестранен убиец, който ще се опита да го ликвидира. Еей, не хапи.

След половин час полковник Раул Сен Клер дьо Вийобан спеше, полузаровил лице във възглавницата, и тихо похъркваше след положените усилия. До него любовницата му се взираше през мрака към тавана, леко осветен от уличните лампи, проправили си път през тесния процеп между двете завеси.

Онова, което научи, я порази. Макар да не знаеше нищо за подобен заговор, сама можеше да прецени важността на направеното от Ковалски признание.