Фредерик Форсайт - Денят на Чакала

Римският уикенд на Виктор Ковалски премина далеч по-неспокойно. Той се явяваше редовно и навреме за дежурствата си било на площадката на осмия етаж, било нощем на покрива. Спеше малко, повечето свободно от дежурства време прекарваше изтегнат върху леглото си на осмия етаж, пушеше и отпиваше от стипчивото червено вино, което доставяха в големи бутилки за осемте бивши легионери от охраната. Киселото италианско расо, мислеше си Ковалски, не може да се сравнява с алжирския пинар, който се плискаше в канчето на всеки легионер, но все пак бе за предпочитане пред нищо.

Обикновено на Ковалски му трябваше много време да решава въпроси, за които нямаше заповед отгоре, нито пък правилници, въз основа на които сам да се ориентира. И все пак до понеделник сутринта той бе стигнал до своето решение.

Нямаше да отсъства дълго — един, най-много два дни, ако самолетните връзки се окажат неподходящи. Във всеки случай това бе нещо, което трябваше да стори. По-късно щеше да обясни на шефа. Сигурен бе, че шефът ще разбере, макар че щеше страшно да се разсърди. Мина му през ума да съобщи на подполковника за своя проблем и да поиска четиридесет и осем часа отпуск. Но беше убеден, че подполковникът, макар и добър командир, който помагаше на хората си в беда, щеше да му забрани да замине. Нямаше да разбере за Силви, а Ковалски знаеше, че не може да му обясни. Той нищо не можеше да обяснява с думи. Надигна се с тежка въздишка за дежурството в понеделник сутринта. Дълбоко го безпокоеше мисълта, че за първи път в живота си на легионер щеше да извърши самоотлъчка.

Чакала стана по същото време и извърши педантичните си приготовления. Най-напред се изкъпа и избръсна, а след това се справи с превъзходната закуска, оставена върху поднос край леглото му. Измъкна куфарчето от гардероба и внимателно опакова всяка част от съдържанието му в пореста гума, след което завърза пакетите с канап. Подреди ги на дъното на раницата си. Отгоре им сложи кутийките с боя, четчиците, грубите панталони и карираната риза, чорапите и туристическите обувки. Пазарската мрежа се побра в единия външен джоб на раницата, а кутийката с патрони — в другия.

Облече една от обичайните си ризи на райета, модерни през 1963 година, лек гълъбовосив костюм вместо камгарното каре, което носеше обикновено, чифт леки обувки от черна кожа на фирмата „Гучи“. Бродирана връзка от черна коприна допълни тоалета. Вдигна раницата с една ръка и слезе при колата, оставена на хотелския паркинг. Заключи товара си в багажника. Върнал се във фоайето, Чакала получи пакетирания обяд, кимна в отговор на отправеното от администратора пожелание за bon voyage 66 66 На добър път (фр.). — Б.пр. и към девет часа вече се носеше извън Брюксел по старата магистрала за Намюр. Равнинната околност вече се грееше на горещите слънчеви лъчи — предвестници на настъпващ жарък ден. Пътната карта го осведоми, че до Бастон има осемдесет и един километра, към които той прибави още няколко за откриване на закътано местенце в гористите хълмове южно от градчето. Прецени, че ще се справи лесно с пътя до пладне, и подгони симката по следващия прав и равен участък през Валонската долина.

Преди слънцето да достигне зенита, беше отминал Намюр и Марш, като следваше пътните знаци, според които до Бастон не оставаха много километри. След като премина през градчето, разорано до основи през зимата на 1944 година от танковете „Тигър“ на Хасо фон Мантойфел, Чакала пое по хълмовете южно от града. Гората ставаше все по-гъста, виещият се път все по-често биваше засенчван от вековни буки и брястове и все по-рядко през дърветата се прокрадваше самотен слънчев лъч.

На осем километра извън града забеляза тесен коловоз, навлизащ в гората. Пое по него и след още около километър и половина попадна на друго тясно отклонение. Вкара колата няколко метра навътре и я скри сред ниски шубраци. Изчака известно време в сенчестата горска прохлада, запалил цигара и заслушан в пукането на охлаждащия се блок на двигателя, шепота на вятъра във върхарите и далечното гугукане.

Слезе бавно от колата, отключи багажника и остави раницата върху капака. Една по една смени дрехите си, сгъна безупречния гълъбовосив костюм върху задната седалка на симката и нахлузи грубите панталони. Беше достатъчно топло, за да няма нужда от сако, и той само смени затворената риза и вратовръзка с карираната рубашка, каквито носят дървосекачите. Най-накрая леките и скъпи градски обувки отстъпиха място на туристическите боти и вълнените чорапи, в които напъха маншетите на панталона.