Фредерик Форсайт - Денят на Чакала

От онова, което съобщи на разпита в датската полиция след шест седмици, можеше да стане ясно, че не е забелязал русия млад англичанин, застанал до него на опашката и явно чакащ своя ред, макар и изучаващ внимателно чертите на датчанина иззад тъмните си очила. Или поне нямаше спомен за такъв човек.

Независимо от това, когато излезе от главната зала, за да вземе автобуса за терминала Кромуел Роуд, англичанинът го следваше на няколко крачки с чанта в ръка и вероятно двамата бяха пътували до Лондон в една и съща кола.

При терминала датчанинът трябваше да изчака няколко минути, за да получи куфара си от багажното ремарке на автобуса, след което се отправи покрай билетните гишета към изхода, означен със стрелки и международния надпис „Taxi“. Междувременно Чакала заобиколи автобуса, прекоси площадката и се отправи към служебния паркинг, където бе оставил колата си. Метна чантата върху седалката до себе си в открития спортен автомобил, качи се и потегли, след което спря откъм лявата страна на терминала, за да може да наблюдава незабелязан дългата верига таксита. Датчанинът се качи в третата кола, спряла пред Кромуел Роуд, и потегли към Найтсбридж. Спортният автомобил го последва.

Таксито остави разсеяния свещеник пред малък, но уютен хотел на Хаф Мун Стрийт, а спортната кола се стрелна край входа и минути по-късно спря пред свободен паркинг-автомат в по-далечния край на Кързън Стрийт. Чакала заключи чантата си в багажника, купи дневното издание на „Ивнинг Стандарт“ от будката на Шепърд Маркет и след пет минути се появи във фоайето на хотела. Трябваше да изчака още двадесет и пет минути, докато датчанинът слезе от стаята си, предаде ключа на администраторката и тръгна към ресторанта. Тя го закачи на куката и ключът се полюля известно време, а мъжът, който очевидно очакваше приятел в едно от креслата във фоайето, хвърли едно око над вестника си и забеляза, че номерът е 47. Когато след малко администраторката влезе в задната стаичка да провери дали е запазен театрален билет за един от гостите на хотела, мъжът с тъмните очила се шмугна незабелязано нагоре по стълбите.

Петсантиметровата гъвкава слюда не можа да отвори стегнатото езиче на бравата на четиридесет и седма стая, но с помощта на еластичното острие на кашорско ножче то все пак се прибра с леко щракване. Тъй като бе излязъл само да обядва, пасторът бе оставил паспорта си върху нощното шкафче до леглото. Само след тридесет секунди Чакала бе отново в коридора, оставил непокътнати пътническите чекове с надеждата, че при отсъствието на кражба властите ще се постараят да убедят датчанина, че просто е загубил някъде паспорта си. Така и стана. Доста преди датчанинът да изпие кафето си, Англичанина бе напуснал незабелязан хотела. Едва много по-късно следобед, след като внимателно претърси стаята си, озадаченият пастор съобщи на управителя за липсата на документа. Последният също претърси старателно помещението и като обърна внимание върху обстоятелството, че всичко останало е непокътнато, включително чековата книжка, призова цялото си красноречие, за да убеди объркания гост, че след като очевидно е загубил паспорта си някъде по пътя, няма защо да вика полиция в хотела. Добросърдечният датчанин, който не се чувствуваше особено уверено в чуждата страна, се съгласи, въпреки че не успя да убеди самия себе си, че вероятно именно това е станало. Така че на другия ден съобщи за загубата на паспорта си в датското Генерално консулство, получи документи, с които да се завърне в Копенхаген в края на двуседмичния си престой, и забрави цялата работа. Издалият документите консулски чиновник регистрира изгубването на паспорта на името на пастор Пер Йенсен от Санкт Кьолдскирке в Копенхаген и също изхвърли случая от съзнанието си. Датата беше 14 юли.

Два дни по-късно подобна липса забеляза и един американски студент от Сиракюз, щата Ню Йорк. Той пристигна от Ню Йорк на лондонското летище и приготви паспорта си, за да обмени първия пътнически чек на гишето на „Американ Експрес“. След това прибра получените пари в един от вътрешните джобове на якето си, а паспорта сложи в торбичка с цип, която на свой ред потъна в малка ръчна чанта. Малко по-късно, в усилието си да привлече вниманието на един носач, той остави за миг чантата на пода и след три секунди тя бе изчезнала. Студентът се оплака на носача, който го упъти към службата за жалби на компанията ПАНАМ. Те пък го отпратиха към най-близкия чиновник от службата за сигурност, който го отведе в една канцелария да изплаче болката си.