Фредерик Форсайт - Денят на Чакала

— Не знам, господине. Не знам. Той всяка сутрин чака на площада пред гарата сутрешния влак от Юсел. Ако няма пътници, се връща тук в работилницата и се заема с някоя поправка. Ако не се върне, значи е хванал курс.

Валантен се огледа мрачно. Нямаше смисъл да ругае жената. Това тук беше таксиметрова служба с един шофьор собственик, който се занимаваше по малко и с поправки на коли.

— Карал ли е някого някъде в петък сутринта? — попита малко по-търпеливо.

— Да, господине. Върна се от гарата, понеже нямало никой, и тогава се обадиха по телефона от кафенето, че някой търсел такси. Свалил беше едната гума и се тревожеше да не би клиентът да вземе друго такси. Затова проклетисваше през цялото време, докато монтираше гумата. После замина. Взел курса, но не ми каза къде е закарал клиента. — Жената говореше през нос. — Той много-много не приказва с мен — добави като обяснение.

Валантен я потупа по рамото.

— Добре, госпожо, не се тревожете. Ще почакаме да се върне. — Обърна се към един от сержантите: — Прати човек на гарата и друг на площада, в кафенето. Знаеш номера на таксито. Искам да ми се доведе в мига, в който се появи. Бързо.

Напусна работилницата и тръгна към колата си.

— В комисариата — каза.

Преместил бе главната квартира на издирването в еглетонския полицейски участък, където от години не бе наблюдавана подобна дейност.

Чакала изхвърли куфара с всичките си английски дрехи и паспорта на Александър Дуган в една клисура на десет километра преди Тюл. Паспортът му бе свършил добра работа. Куфарът полетя през парапета на моста и шумно изчезна сред гъстите шубраци на дъното на пропастта.

След като обиколи Тюл и откри гарата, паркира колата през три пресечки, за да не бие на очи, и пренесе двата куфара и чантата до билетното гише, разположено на неколкостотин метра оттам.

— Един билет втора класа до Париж, ако обичате — обърна се към чиновника. — Колко струва?

Чакала надничаше над очилата си през малкото зарешетено прозорче в кабинката, където работеше чиновникът.

— Деветдесет и седем нови франка, господине.

— И в колко е следващият влак, моля?

— Единадесет и петдесет. Ще трябва, да чакате почти цял час. На перона има ресторант. Първи перон за Париж, je vous en prie 150 150 Моля ви. (фр.). — Б.пр. .

Чакала взе багажа си и тръгна към компостьора. Продупчи билета, отново вдигна куфарите и мина от другата страна. Пътя му препречи синя униформа.

— Vos papiers, s’il vous plait. 151 151 Вашите документи, моля. (фр.) — Б.пр.

Човекът от органите за сигурност бе млад и се мъчеше да изглежда по-суров, отколкото му позволяваха годините. Бе преметнал през рамо автоматична карабина. Чакала отново остави багажа си на земята и протегна датския паспорт. Мъжът го прелисти, без да разбере и една дума.

— Vous etes Danois? 152 152 Датчанин ли сте? (фр.) — Б.пр.

— Pardon? 153 153 Извинете? (фр.) — Б.пр.

— Vous… Danois? 154 154 Вие… датчанин? (фр.) — Б.пр. — Почука c пръст по корицата на паспорта.

Чакала разцъфна в усмивка и радостно закима.

— Danske… ja, ja. 155 155 Датчанин… да, да. (дат.) — Б.пр.

Униформеният младеж върна паспорта и кимна с глава към перона. Без да прояви повече интерес, пристъпи напред и спря друг преминал през бариерата пътник.

Беше почти един часът, когато, пийнал чашка-две вино, Луизон се върна. Обезумялата му от притеснение жена изля цялата си тревога. Луизон пое инициативата в свои ръце.

— Ще се покатеря по стълбата и ще надникна през прозореца — обяви той.

Най-напред самата стълба му създаде ядове. Все се мъчеше да върви накъдето тя иска. Най-накрая обаче бе подпряна на тухлената зидария под прозореца на спалнята на баронесата и Луизон несигурно се изкачи догоре. Слезе след пет минути.

— Госпожа баронесата спи — провъзгласи.

— Но тя никога не спи толкова до късно — възрази Ернестин.

— Да, ама днеска го прави — отвърна Луизон. — Не бива да й се пречи.

Парижкият влак малко закъсня. Пристигна в Тюл точно в един часа. Сред качилите се пътници бе и сивокос протестантски пастор. Той седна в ъгъла на едно купе, в което имаше само още две жени на средна възраст, сложи си чифт очила в златни рамки, извади голяма книга за черкви и катедрали от чантата си и потъна в четене. Както научи, в Париж пристигаха в осем и десет същата вечер.

Шарл Бобе стоеше върху банкета на пътя до парализираното си такси и кълнеше. Часът е един и половина, време за обяд, а той стои тука, закъсал на усамотения път от Еглетон за Ламазиер. Merde и пак merde. Би могъл да остави колата и да опита да стигне пеша до следващото село, да вземе автобуса за Еглетон и да се върне вечерта със сервизна кола. Само тя би му струвала спечеленото за цяла седмица. От друга страна, колата не се заключваше, а таксито таратайка бе цялото му състояние. Най-добре да не я оставя на тия крадливи селянчета да я ограбят. Да прояви малко търпение и да почака, докато мине някой камион, който би могъл (срещу възнаграждение) да го издърпа до Еглетон. Не бе обядвал, но в жабката имаше шише вино. Е, вече почти празно. От завиране под таксита се ожаднява. Седна да чака на задната седалка. Беше изключително горещо горе по пътя и никакъв камион нямаше да се помръдне, преди малко да захлади. Селяните си карат следобедната дрямка. Той се настани по-удобно и почти заспа.