Фредерик Форсайт - Кучетата на войната

Джек Мълруни се надигна от походното си легло, отметна настрани мрежата и изрева на готвача:

— Хей, Дингалинг, какво стана с това проклето кафе?

Готвачът от племето винду, който разбра единствено думата „кафе“, се ухили, както си беше до огъня, и махна доволно с ръка.

Мълруни тръгна през поляната към брезентовия умивалник и започна да се чеше, понеже комарите нападнаха потното му тяло.

— Проклета Африка — измърмори той, докато си обливаше лицето.

Беше убеден, че е открил както наносен калай, така и скала със съдържание на калай. Оставаше само въпросът колко калай има в тон скала. Като се вземе предвид, че калаят върви по около 3 300 долара за тон, икономическите експерти щяха да определят дали количеството калай на тон скала е достатъчно, за да се открие рудник с цялата си сложна техника и бригади работници. Да не говорим, че щеше да се наложи да се улесни достъпът до крайбрежието чрез теснолинейка, чието изграждане би започнало от нула. Мястото наистина си беше затънтено и недостъпно. Както обикновено, предстоеше всичко добре да се обмисли, да се приеме или да се отхвърли на базата на изчисления, свързани с лири, шилинги и пенита. Така вървяха нещата на този свят. Той шляпна още един комар на ръката си и навлече фланелката.

След шест дни Джек Мълруни се бе надвесил над парапета на малкия кораб, нает от неговата компания, плюеше през борда и гледаше как се отдалечава зангарийският бряг.

— Гадни копелета — процеди той разярено.

По гърдите и гърба му имаше няколко синини, а на бузата му личеше пресен белег, получен от приклад, когато войниците нападнаха хотела.

Трябваха му два дни да пренесе пробите от дебрите на джунглата до пътеката и още едно изпълнено с пъшкане и пот денонощие, за да се изтегли камионът по изровения черен път от вътрешността до крайбрежието. През сезона на дъждовете въобще не би успял да го направи, а през сухия сезон, който щеше да продължи още месец, твърдите като бетон дупки и бабуни разпердушиниха мерцедеса. Преди три дни той плати на хората от племето винду и ги освободи, а после домъкна разскърцания камион до макадамовата отсечка, която започваше едва на четиринайсет мили от столицата. Оттам му оставаше около час до града и до хотела.

Всъщност „хотел“ не беше точната дума. След извоюването на Независимостта най-големият хотел в града се бе превърнал в долен приют, но поне разполагаше с паркинг. Именно там Джек паркира и заключи камиона, а после пусна телеграма. Направи го точно навреме. Шест часа след като я изпрати, настана страхотна суматоха. Пристанището и летището бяха затворени, а всички съобщения бяха прекъснати по заповед на президента.

Мълруни разбра за това положение, когато група войници, облечени като скитници и размахващи приклади, нахлуха в хотела и започнаха да претърсват стаите. Нямаше смисъл да ги пита какво искат, защото те крещяха на някакво наречие, което не означаваше нищо за него, макар и да му се стори, че различава някои думи от диалекта винду, който работниците му употребяваха през последните три месеца.

Понеже си беше Мълруни, той получи два тупаника с приклад, а после отговори с юмрук. Ударът отпрати най-близкия войник по гръб в коридора, а останалите побесняха. Това, че не последва стрелба, се дължеше на Божията милост, но също и на факта, че войниците предпочитаха да си служат с пушките като с тояги, вместо да търсят сложни механизми като спусъци и предпазители.

Отмъкнаха го в най-близкия полицейски участък, където в продължение на два дни ту го привикваха и крещяха насреща му, ту го изоставяха в една подземна килия. Ако знаеше само какъв късмет е извадил! Някакъв швейцарски бизнесмен, един от малкото чуждестранни гости в републиката, станал свидетел на арестуването му и се уплашил за живота му. Обадил се в едно от шестте европейски и северноамерикански посолства в града. Дипломатите влезли във връзка с „МанКон“, чието име им съобщил бизнесменът, който разгледал личните вещи на Мълруни.

След два дни повиканият кораб пристигнал от едно пристанище малко по-нагоре по крайбрежието и швейцарският консул издействал освобождаването на Мълруни. Без съмнение е бил платен подкуп, а „МанКон“ със сигурност щеше да покрие този разход. Но въпреки това Джек Мълруни не беше на себе си. Когато го освободиха, той намери камиона си разбит, а пробите разпръснати из целия паркинг. Всички скални отломъци бяха маркирани и можеха да бъдат събрани отново, но пясъчните проби се бяха смесили. За щастие, половината от съдържанието на разкъсаните торби, всичко петдесет, бе останало непокътнато. Джек ги запечата отново и ги занесе на кораба. И тук група митничари, полицаи и войници претърсиха целия кораб от кърмата до носа. Крещяха ядосано на хората от екипажа, без въобще да кажат какво търсят.