Фредерик Форсайт - Кучетата на войната

Ужасеният служител на швейцарското посолство, който придружи Мълруни от участъка до хотела, му каза, че се разнесъл слух за покушение над президента и военните търсели някакъв висш офицер, който според твърденията бил виновен.

Четири дни след като напусна пристанище Кларънс, Джек Мълруни, все още в ролята на бавачка на скалните проби, се завърна в Лутън, Англия, на борда на чартърен самолет. Един камион откара пробите му за анализ в Уотфорд и след медицински преглед при доктора на компанията му разрешиха да излезе в триседмичен отпуск. Отиде да го прекара при сестра си в Дълуич и след по-малко от седмица вече се бе отегчил до смърт.

Точно три седмици след завръщането на Мълруни сър Джеймс Мансън, почетен командор на Британската империя, председател и генерален директор на „Мансън Консолидейтид Майнинг Къмпани Лимитид“, се отпусна в коженото си кресло, разположено насред кабинета му на десетия, последен етаж в лондонската централа на неговата компания. Погледна още веднъж доклада пред себе си и възкликна:

— Боже мой!

Никой не отговори.

Той се надигна иззад масивното бюро, пресече стаята, отиде до цветните прозорци, обърнати на юг, и се загледа към прострялото се под него лондонско Сити. Тази квадратна миля площ в центъра на старата столица, която беше сърцето на мощна финансова империя, все още с влияние по целия свят, независимо от приказките на нейните зложелатели. За някои забързани тъмносиви буболечки с черни бомбета на главите Сити навярно беше само работно място — досадно и изтощително. Място, което прибира своя данък, като отнема на човека неговата младост, зрелите му мъжки години, средната му възраст и така чак до пенсия. За други, младите и напористите, Сити представляваше храм на възможностите, в който дарбата и трудът се заплащат с издигане в обществото и осигуреност. За романтиците то беше обиталище на великите търговци авантюристи, за прагматика — най-големият пазар в света, а за левия трейдюнионист — място, на което безделниците и презрените богаташи, родени с пари и привилегии, се къпят в удобствата на лукса. Джеймс Мансън беше циник и реалист. Той знаеше какво представлява Сити. То бе чисто и просто една джунгла, а в нея той беше един от тигрите.

Хищник по рождение, Мансън все пак отдавна бе разбрал, че съществуват определени правила, които следва да се спазват публично и да се превръщат на пух и прах в частните дела. Тоест в политиката съществуваше само една заповед, единайсетата: „Не се оставяй да те разкрият.“ Придържайки се именно към първото изискване, той получи преди месец кавалерската си титла, включена в новогодишния списък за удостояване с почетни звания. Предложението излезе от Консервативната партия (официално заради принос към развитието на индустрията, но в действителност заради тайните попълнения в партийния бюджет за общите избори), а бе прието от правителството на Уилсън, защото Мансън подкрепяше политиката му в Нигерия. Изпълнявайки второто изискване, той натрупа своето състояние, като сега притежаваше двайсет и пет процента от акциите на собствената си компания, помещаваше се на последния етаж и имаше няколко пъти по няколко милиона.

Мансън беше шейсет и една годишен, нисък, агресивен, с телосложение на танк. Притежаваше пробивна мощ и пиратска безмилостност, които привличаха жените и плашеха конкурентите му. Беше достатъчно изкусен, за да симулира уважение към двете институции на търговския и политическия живот — Сити и Кралството, — макар да си даваше сметка, че тези два органа биват разяждани от хора, надарени с почти пълна морална безкрупулност, прикривана зад публичния им имидж. Беше прибрал няколко от тях в своя съвет на директорите, включително и двама бивши министри от предишните консервативни правителства. И двамата не отказваха по някой тлъст допълнителен хонорар, далеч надхвърлящ директорските им заплати, с който си плащаха пътешествията до Каймановите или до Бахамските острови. А единият си устройвал интимното забавление да сервира на три-четири облечени в кожа проститутки, самият той пременен със слугинска шапчица, престилка и с лъчезарна усмивка на лицето. Мансън ги намираше за полезни, понеже притежаваха значително влияние и превъзходни връзки, без да имат проблеми със съвестта си. Останалата част от обществото считаше двамата мъже за изявени държавни служители. Така че Джеймс Мансън беше почтен в рамките на правилата, установени в Сити. Правила, които нямаха нищо общо със света на другите хора.