Фредерик Форсайт - Кучетата на войната

Ако се бе заел сериозно да анализира този въпрос, щеше да признае, че не би могъл да живее никъде другаде. Със сигурност не и в Лондон или на друго място във Великобритания. Той не можеше да понася градовете, рамките и правилата, данъците, студа. Като всички стари пришълци, Джек ту обичаше, ту ненавиждаше Африка, но приемаше, че през последния четвърт век тя се е просмукала в кръвта му заедно с маларията, уискито и милионите ужилвания и ухапвания на всевъзможни насекоми.

Той дойде от Англия на двайсет и пет годишна възраст, след като пет години работи като монтьор в Кралските военновъздушни сили. Част от този срок прекара в Такоради, където подготвяше разнебитени самолети „Спитфайър“ за следващите им полети по дългия маршрут до Източна Африка, Близкия изток и обратно. Тогава за първи път видя Африка и когато през декември 1945 се уволни от армията и си получи възнаграждението, той се сбогува с мразовития купонен Лондон и се качи на един кораб за Западна Африка. Бяха му казали, че в Африка човек може да натрупа състояние.

Там не намери несметни богатства, но след като обходи континента, придоби малка концесия за добив на калай в платото Бенуе на осемдесет мили от нигерийския град Джос. Цените бяха добри, докато течеше малайската криза, и калаят се продаваше скъпо. Джек се трудеше редом със своите работници африканци и в английския клуб, където белите дами бъбреха до насита за последните дни на империята, се говореше, че се е превърнал в „дивак“ и че проявява „дяволски лош вкус“. Истината бе, че Мълруни предпочиташе африканския начин на живот. Обичаше джунглата, обичаше африканците, които сякаш не му се сърдеха, когато ги хока, ругае и бие, за да ги накара да свършат повече работа. Пиеше с тях палмово вино и съблюдаваше племенните табута. Не се отнасяше надменно с тях. Срокът на калаената му концесия изтече през 1960, малко преди да бъде обявена Независимостта, и той отиде да работи като търсач в една компания, която притежаваше по-голяма и по-доходоносна концесия. Наричаше се „Мансън Консолидейтид“. Когато през 1962 тази концесия също приключи, Джек постъпи като щатен служител на компанията.

На петдесет години той все още беше голям, здрав мъж с едър кокал и як като бик. Имаше огромни ръце, нацепени и набраздени от годините, прекарани в рудниците. Джек прокара едната от тях през своята буйна чуплива бяла коса, а с другата изгаси цигарата си в мократа червена пръст под леглото. Сега вече беше по-светло. Скоро щеше да се разсъмне. Чуваше се как готвачът раздухва огъня на другия край на поляната.

Мълруни наричаше себе си минен инженер, макар че нямаше диплома нито по минно дело, нито по инженерство. Беше изкарал курсове и по двете специалности, а към тях бе добавил онова, което не може да се научи в нито един университет — опита от двайсет и пет години усилен труд. Беше копал за злато по река Ранд и за мед край Ндола. Бе дълбал за скъпоценната вода в Сомалия и за диаманти в Сиера Леоне. Можеше инстинктивно да разбере, че една шахта не е добре укрепена, а наличието на руда усещаше с носа си. Или поне така твърдеше той, а след като Джек е поел обикновената си вечерна доза от осемнайсет бири, никой във временното геоложко селище не би се заел да оспорва подобно изхвърляне. В действителност той беше един от последните стари търсачи. Знаеше, че „МанКон“, както съкратено се наричаше компанията, му поверява дребните задачи, свързани с навлизане навътре в джунглата и дивата пустош, която бе отдалечена на мили от цивилизацията и все още не беше проучена. Но на него това му харесваше. Той предпочиташе да работи сам. Така беше свикнал да живее.

Последната му задача отговаряше изцяло на тези условия. От три месеца търсеше находища в подножието на една планинска верига, наречена Кристалната планина, която се намираше във вътрешността на Република Зангаро — малка територия на западноафриканското крайбрежие.

Бяха му казали къде да съсредоточи проучванията си — в района на самата Кристална планина. Веригата от големи масиви и върхове със заоблени била, високи между 1 000 и 1 500 метра, пресичаше републиката от единия край до другия, успоредно на крайбрежието и на четиридесет мили навътре от него. Планината разделяше крайбрежната равнина от вътрешността на страната. Веригата беше прекъсната само на едно място и през този проход минаваше единственият път. Това беше тесен черен път, изпечен като бетон през лятото и мек като блато през зимата. Отвъд планината живееше племето винду, чийто стадий на развитие отговаряше на желязната ера, ако не се вземе под внимание фактът, че използваха дървени оръдия на труда. Джек беше обиколил доста диви места, но се кълнеше, че никога не е виждал нищо по-назадничаво от вътрешността на Зангаро.