Фредерик Форсайт - Ветеранът

— И къде се запознахте с Питър?

— В бюрото.

— В кое бюро?

— За социално осигуряване. Всяка седмица седяхме един до друг. Даваха ни столове. На мен заради артрита, на него — заради куция крак.

Бърнс можеше да си ги представи седнали в Бюрото за социално осигуряване в очакване навалицата да оредее.

— И докато седяхте и чакахте си приказвахте, така ли?

— Да.

— Но не сте го питали за фамилното му име.

— Не. И той никога не ме е питал за моето.

— Пенсията си ли ходехте да получавате там? За какво ходеше той?

— За инвалидна пенсия. Имаше трийсет процента инвалидна пенсия.

— Заради крака. Казвал ли ви е как е окуцял?

— Естествено. Бил във войската. В десантните части. Имал нощен скок. Вятърът го отнесъл и го блъснал в някакви скали. Парашутът го влачил по скалите повече от половин километър. Когато другарите му го открили, костите на десния му крак били раздробени.

— Безработен ли беше?

Ноби Кларк презрително изсумтя.

— Питър ли? Ха! Той не би взел и стотинка, която да не му се полага. Беше нощен пазач.

Разбира се. Живял сам, работел сам. Не бе имало кой да съобщи за изчезването му. И имаше голяма вероятност фирмата, в която беше работил, да е затворена през август, тоя скапан август.

— Откъде научихте за смъртта му?

— От вестника.

— Това беше преди девет дни. Защо чакахте толкова дълго?

— Защото е август. През август винаги ходя за две седмици при дъщеря ми на остров Уайт. Прибрах се снощи. Хубаво е да се върнеш при смога. Оня скапан морски вятър е много кофти. За малко да пукна.

Той се закашля и запали нова цигара.

— А как попаднахте на вестник отпреди девет дни?

— Заради картофите.

— Какво общо имат картофите с мъртвеца?

В отговор Ноби Кларк бръкна в страничния джоб на сакото си и извади оръфан избелял вестник. Първата страница на „Ивнинг Стандарт“ отпреди девет дни.

— Сутринта отидох в зарзаватчийницата да си купя картофи. Развих ги и оттам ме гледаше той.

Старомоден зарзаватчия! Да увива картофите във вестници! От мръсната хартия гледаше куцият. На втора страница бяха подробностите, включително бележката за детектив инспектор Бърнс от Доувърската пандела.

— Затова направо дойдох тук.

Пенсионерът се усмихна.

— От четирийсет години не съм влизал в полицейска кола. Казвам ти — дружелюбно прибави той, — навремето имахме истински ченгета.

Бърнс се обади на Люк Скинър и му каза да вземе ключа на убития и да го занесе при колата пред участъка.

Оставиха Ноби Кларк в дома му и отидоха в местното Бюро за социално осигуряване. Тъкмо затваряха и служителите бяха свободни. Бърнс показа служебната си карта и поиска да се срещне с директора.

— Търся един човек. Казва се Питър. Фамилията е неизвестна. Среден на ръст, побелял, на възраст между петдесет и петдесет и пет години. Куц, получавал трийсет процента инвалидна пенсия. Често седял… — той се огледа. До стената имаше няколко стола. — Ей там. С Ноби Кларк. Сещате ли се?

Бюрата за социално осигуряване не са места за дружески разговори, поне между служителите зад дебелите решетки и хората отвън. Накрая една от чиновничките каза, че си спомняла такъв човек. Питър Бенсън?

Компютърът свърши останалото. Директорът отвори досието на Питър Бенсън. Поради масовите измами от години искаха снимки. Малката снимка за паспорт беше достатъчна.

— Адрес? — попита Бърнс и Скинър го записа.

— Не е идвал от три седмици — каза чиновничката. — Сигурно е на почивка.

— Не, мъртъв е — отвърна Бърнс. — Можете да закриете картона му. Повече няма да дойде.

— Сигурен ли сте? — видимо смутен от нередовната процедура, попита директорът. — Би трябвало да ни уведомят официално.

— Е, той не може да ви уведоми — каза детективът.

Полицаите откриха адреса с помощта на картата на Лондон и неколцина съседи. Двустаен апартамент на четвъртия етаж в обикновен жилищен квартал. Качиха се пеш — асансьорът бе повреден. Влязоха.

Жилището беше скромно, но спретнато. Мебелите бяха покрити с триседмичен прах, по перваза на прозореца имаше няколко умрели мухи, но нямаше оставена мухлясала храна. На сушилнята до мивката имаше измити чинии и чаши.

В чекмеджето на нощното шкафче откриха спомени от армията и пет медала, един от които за храброст. Книгите на лавицата бяха евтини и изтъркани от четене, картините бяха репродукции. Накрая Бърнс спря до снимката, която висеше на стената в дневната.

На нея се виждаха четирима младежи, усмихнато загледани в обектива, на фона на стара каменна крепост в пустинята. Отдолу пишеше „Мирбат, 1972“.