Фредерик Форсайт - Ветеранът

— Надявам се.

— И ако приемем, ако просто приемем, че е възможно да сте допуснали грешка, нали няма да сте толкова горд, че да не допуснете тази възможност?

— Надявам се.

— В показанията си казвате, че съвсем ясно сте видели господин Прайс, защото е бил обърнат към вас.

— Да. Падаше се от дясната ми страна, откъм витрината, три четвърти обърнат към мен.

— Но също така е бил обърнат и към нападнатия. Значи нападнатият е бил с гръб към вас. Точно затова по-късно не сте били в състояние да помогнете за разпознаването му, нали?

— Да.

— И казвате, че вторият нападател, който според вас е господин Корниш, е стоял зад нападнатия. Значи и той е бил с гръб към вас, така ли?

— Ами… да.

— Тогава как сте видели лицето му?

Господин Пател се смути.

— Тогава не го видях. Видях го чак когато започнаха да го обикалят и да го ритат.

— Господин Пател, ако вие ритахте някого на земята, накъде щяхте да гледате?

— Ами, към ритания.

— С други думи надолу, нали?

— Да.

— С позволението на съда. Господин Корниш, бихте ли се изправили?

Хари Корниш стана от подсъдимата скамейка, както и служителят на затвора, за когото бе закопчан с белезници. Стийн се сепна, но Ванситарт, не му даде възможност да възрази.

— Господин Корниш, бихте ли погледнали към краката си?

Корниш го направи. Мазната му дълга коса закри цялото му лице. Възцари се смаяна тишина.

— Седнете, господин Корниш — каза Ванситарт. После се обърна към индиеца. — Господин Пател, предполагам, че сте видели слаб мъж с изпито лице и дълга коса от трийсетина метра разстояние. Когато на другия ден сте видели снимка на слаб мъж с изпито лице и дълга коса, вие сте решили, че е същият. Възможно ли е?

— Да — каза Виджей Пател. Бърнс напразно се опита да привлече вниманието му. Собственикът на магазина отказваше да го погледне. Бяха го заплашили! Някой му се беше обадил по телефона — тих глас посред нощ, споменал жена му и дъщеря му. О, Господи, стига вече!

— А сега за господин Прайс. Някога ходите ли да гледате „Арсенал“ на „Хайбери“, господин Пател?

— Не.

— В онзи ужасен ден вие сте видели един мускулест бял младеж с бръсната глава, нали така?

— Да.

— Ако отидете на „Хайбери“, ще видите стотици такива. А ако се вгледате в предните стъкла на петдесет процента от белите бусове, които всеки ден засичат другите шофьори по улиците на северен Лондон, ще видите още стотици. И знаете ли какво носят те, господин Пател? Дънки, обикновено мръсни, кожени колани и лекьосани тениски. Това е почти униформа. Някога виждали ли сте такива хора?

— Да.

— По лондонските улици ли?

— Да.

— И по телевизията, когато всички изпитваме срам при вида на чуждестранните полицаи, опитващи се да се справят с английските футболни хулигани, нали?

— Да.

— Господин Пател, жертвата не може да е ударила противника си с такава сила, с каквато твърдите вие. Щеше да нарани кокалчетата на пръстите на дясната си ръка. Предполагам, че сте видели мъжа да вдига ръка, за да се защити от евентуален удар по лицето. Възможно ли е?

— Да. Възможно е.

— Но щом може да сте допуснали такава грешка, не може ли да сте сбъркали и едно лице от трийсет метра разстояние?

Бърнс отчаяно сведе глава. Онзи, който беше инструктирал уплашения собственик на магазина, добре си бе свършил работата. Пател не отказваше да съдейства на полицията, защото тогава щяха да го третират като „враждебно настроен свидетел“. Просто беше заменил „категорично“ с „може би“ и „определено“ с „възможно е“. „Може би“ не беше достатъчно — съдебните заседатели не осъждат въз основа на „може би“.

Когато унизеният Пател напусна свидетелското място, госпожица Сундаран се обърна към Стийн.

— Прокуратурата вижда случая в такава светлина, господине. Ние молим да дадете ход на делото и да го препратите в Кралския съд по обвинение в убийство.

Магистратът повдигна вежди и погледна Джеймс Ванситарт. И двамата знаеха какво предстои. В залата можеше да се чуе и паднала игла.

— На всички ни е известен смисълът и значението на предварителния процес — почна Ванситарт. — Трябва да разполагате с достатъчно доказателства, въз основа на които, ако не бъдат оборени… — той провлачи последната дума, за да подчертае липсата на такава вероятност — съдебните заседатели под съответното ръководство да могат да определят дали подсъдимите са виновни.

Той направи кратка пауза.

— Но такива доказателства просто няма. Прокуратурата има само три сериозни довода. Господин Пател, счупения нос и портфейла. Господин Пател, явно абсолютно честен човек, стигна до заключението, че в края на краищата е възможно да е избрал двама мъже, които приличат на престъпниците. Остава въпросът със счупения нос на господин Прайс и отпечатъците на господин Корниш по един захвърлен празен портфейл. Макар че в случая вас не ви интересува онова, което може да се каже в друг съд, не може да не ви е ясно, че твърденията относно носа и портфейла ще бъдат убедително оборени. И счупеният нос, и портфейлът имат съвсем логично обяснение. И двамата знаем, че съдебните заседатели няма да обявят обвиняемите за виновни. Трябва да помоля за прекратяване на делото.