Фредерик Форсайт - Ветеранът

Джак Бърнс направи справка с бележките си.

— Седемдесет и седем.

— Защо толкова?

— Защото на двайсет и осмата снимка господин Пател разпозна Марк Прайс, а на седемдесет и седмата — Хари Корниш.

— Седемдесет и седем ли са младите бели мъже, които са привличали вниманието на полицията в Североизточния район на Лондон?

— Не.

— Повече ли са?

— Да.

— Онази сутрин колко снимки имахте на разположение, господин Бърнс?

— Около четиристотин.

— Четиристотин. И все пак сте спрели на седемдесет и седмата.

— Господин Пател беше абсолютно сигурен.

— И все пак господин Пател не е имал възможност да види останалите триста двайсет и три снимки, нали?

Последва дълго мълчание.

— Да, нямаше.

— Детектив инспектор Бърнс, гледан от шията нагоре, моят подзащитен господин Прайс е мускулест бял мъж на около двадесет и пет години, с бръсната глава. Да не би да искате да кажете, че сред вашите четиристотин снимки няма други такива?

— Не твърдя такова нещо.

— Предполагам, че трябва да са десетки. Напоследък много често се срещат мускулести младежи, които си бръснат главите. И все пак господин Пател изобщо не е имал възможност да сравни снимката на господин Прайс с други подобни лица, нали?

Мълчание.

— Трябва да отговорите, господин Бърнс — внимателно каза магистратът.

— Да, нямаше.

— В такъв случай е възможно да е имало друг младеж, който много да е приличал на господин Прайс, но господин Пател не е имал възможност да сравни двете снимки преди да избере една от тях, така ли?

— Възможно е.

— Благодаря ви, господин Бърнс. Нямам повече въпроси.

Ударът бе унищожаващ. Споменаването за често срещаните мускулести младежи, които си бръснат главите, направи впечатление на господин Стийн. Той също гледаше телевизия и следеше случаите на футболно хулиганство.

Доктор Карл Бейтман говори чисто професионално. Той просто описа докарването на пациента в „Роял Лъндън“ и всички процедури преди операцията. Въпреки това, когато свърши, Ванситарт пак се изправи.

— Само един съвсем кратък въпрос, доктор Бейтман. По някое време разгледахте ли дясната ръка на пациента?

Бейтман озадачено се намръщи.

— Да.

— Когато го приехте или по-късно?

— По-късно.

— Някой помоли ли ви за това?

— Да.

— Кой, моля?

— Детектив инспектор Бърнс.

— Господин Бърнс кокалчетата на пръстите ли ви помоли да прегледате?

— Да.

— Имаше ли наранявания?

— Не.

— Откога работите в спешното отделение?

— От десет години.

— Вие сте лекар с голям опит. Вероятно сте виждали много следи от удари с юмрук, и по самото лице, и по ръката, нали?

— Да, така е.

— Когато бъде нанесен удар с юмрук с такава сила, че да счупи носа на много по-едър човек, не би ли трябвало да останат следи по кокалчетата на пръстите?

— Да, би трябвало.

— Охлузване на кожата на пръстите? Натъртване на тънките крехки кости, които минават между пръстите и китката?

— Натъртването е по-вероятно.

— Нещо като „боксьорското натъртване“, така ли?

— Да.

— Но на дясната ръка на вече трагично загиналия мъж не е имало нищо, нали?

— Не, нямаше.

— Благодаря ви, доктор Бейтман.

Карл Бейтман не можеше да знае, че куцият не е използвал юмрука си, а е нанесъл на Прайс много по-опасен удар с ръба на дланта си, замахвайки от кръста нагоре така, че да улучи носа му отдолу. Ако не притежаваше почти биволска сила и не бе опитен побойник, Прайс най-вероятно щеше да се просне в несвяст на земята.

Мозъчният хирург доктор Пол Уилис даде показания и напусна свидетелското място без Ванситарт да му зададе въпроси. Но не бе така с доктор Мелроуз от болницата на Сейнт Анс Роуд.

— Кажете, доктор Мелроуз, когато онзи вторник сте прегледали носа на господин Прайс между пет и пет и половина, в ноздрите му имаше ли кръв?

— Да.

— Засъхнала или все още течна?

— И двете. При отворите имаше парченца засъхнала кръв, но навътре кръвта още беше течна.

— И сте установили, че костта е счупена на две места, а хрущялът е изкривен, така ли?

— Да.

— Затова сте наместили коста и хрущяла и сте превързали носа, за да оставите природата да си каже думата?

— Да.

— Ако преди да дойде в болницата пациентът глупаво и въпреки болките сам се беше опитал да намести носа си, щеше ли пак да му потече кръв?

— Да.

— Като имате това предвид, можете ли да кажете колко часа са били изтекли от счупването на носа?

— Със сигурност няколко часа.