Фредерик Форсайт - Ветеранът

Бърнс взе адреса и заедно със Скинър се върнаха в колата.

Госпожиците Армитидж, близначки на преклонна възраст, имаха малък цветарски магазин на Северен Хай Роуд. Половината им стока се намираше в магазина, другата половина бе изложена на тротоара. Последната водеше борба за оцеляване с пушеците, бълвани от чудовищата, които се движеха на юг към Хайбери или на север към индустриалните райони.

— Това може да е онзи мъж — каза госпожица Верити Армитидж. — Струва ми се, че отговаря на описанието. Става дума за вторник сутрин, нали?

Детектив инспектор Бърнс я увери, че наистина става въпрос за вторник сутрин.

— Той купи букет цветя. Не от скъпите, всъщност може би най-евтиния в магазина. Полски маргарити. Доколкото можеше да се съди по вида му, нямаше много пари, бедничкият. И във вестника пише, че бил ранен.

— Тежко ранен, госпожо. Не може да говори. В кома е. Как ви плати?

— О, в брой.

— С монети, от джоба си ли?

— Не. Извади банкнота от пет лири. От портфейла си. Изпусна го и аз го вдигнах, заради болния му крак.

— Какъв беше портфейлът му?

— Евтин. Пластмасов. Черен.

— Видяхте ли къде го прибра?

— В джоба на сакото си. Вътрешния.

— Можете ли да ми покажете букет от полски маргарити?

Върнаха се в стола на Доувър Стрийт. Бърнс беше мрачен и разочарован. По кредитна карта щеше да открие името на човека, а от компанията щеше да получи адреса или банковата му сметка. Каквото и да е. Но мъжът бе платил в брой…

— За какво му е на човек букет цветя в един августовски следобед? — попита той Скинър.

— Да го занесе на някое гадже. Или на майка си?

Двамата отместиха чиниите си и намръщено забиха погледи в чашите си с чай.

— Господине?

Плахият глас идваше от края на дългата маса. Полицайка, съвсем младичка, току-що излязла от школата. Джак Бърнс я погледна.

— Ммм?

— Просто ми хрумна една идея. За куция ли приказвате?

— Да. И приемам добри идеи. Слушам те.

Бузите й очарователно поруменяха. Съвсем младичките полицайки обикновено не прекъсват детектив инспекторите.

— Той е бил на около половин километър от Хай Роуд и е вървял натам. Към автобусите. Но на половин километър оттатък е гробището.

Бърнс остави чашата си и попита момичето:

— С какво се занимаваш в момента?

— Подреждам досиета, господин детектив инспектор.

— Това може да почака. Отиваме на гробището. Ела с нас.

Шофираше Скинър, както обикновено. Упътваше го полицайката, която беше от квартала. Гробището бе голямо и занемарено — общинска собственост. Тръгнаха от единия край, като всеки вървеше край отделен ред надгробни камъни. Отне им близо час. Откри го момичето.

Цветята бяха изсъхнали, разбира се, но все пак бяха полски маргарити, поставени в буркан от конфитюр със застояла вода. На надгробния камък пишеше, че там лежат тленните останки на Мейвис Джун Хол. Имаше дата на раждане, дата на смъртта и буквите RIP 2 2 Requiescat in pace (лат.) — Почивай в мир. — Б.пр. . Беше мъртва от две десетилетия. И бе починала на седемдесетгодишна възраст.

— Виж датата на раждане, шефе. Август хиляда деветстотин и шеста. Във вторник е имала рожден ден.

— Но, каква е била на куция, по дяволите?

— Сигурно майка.

— Възможно е. В такъв случай той се казва Хол — отвърна Бърнс.

На връщане се отбиха в цветарския магазин на Армитидж и госпожица Верити почти с абсолютна сигурност позна маргаритите. В Доувърската пандела Скинър се свърза с Бюрото за изчезнали и потърси името Хол. Бяха трима, само че две жени и едно дете.

— Все някой трябва да е познавал тоя човек. Защо не са го обявили за изчезнал? — пенеше се Бърнс. Разочарованията започваха да стават прекалено много.

Хубавата и умна полицайка се върна при своите досиета. Бърнс и Скинър слязоха при килиите и официално предявиха на Прайс и Корниш обвинение в нанасяне на тежка телесна повреда на неидентифициран възрастен мъж. В четири без петнадесет потеглиха за Хайбери Корнър, където главният секретар с изключителни усилия успя да ги смести в дневния ред. Този път двамата бандити нямаше да бъдат върнати на Доувър Стрийт. Бърнс възнамеряваше за една седмица да ги прехвърлят в истински затвор, навярно в „Пентънвил“.

В съда нещата се бяха променили. Този път им се падна първи съдебен състав. В тази зала подсъдимата скамейка е точно в центъра срещу съдията, а не в ъгъла. Магистрат беше опитният квалифициран юрист Джонатан Стийн.

Прайс и Корниш пак пристигнаха с полицейския микробус, но отпред ги чакаше друг с емблемата на Управлението на затворите на Нейно величество. Господин Лу Слейд седеше на масата си срещу магистрата, но молбата за налагане мярка на неотклонение щеше да подаде един млад прокурор.