Фредерик Форсайт - Ветеранът

През лятото гражданските съдебни учреждения може и да излизат в дълга отпуска, но мрежата от криминални съдилища никога не престава да работи. Голяма част от ежедневната работа се върши от магистрати, които не получават заплащане, в рамките на техните граждански задължения. Те поемат масата дребни пътнотранспортни нарушения, кражби и сбивания, издават заповеди за арест и обиск, удължават разрешителните за продажба на алкохол и сроковете за задържане в полицията. И определят мярка за неотклонение задържане под стража до началото на процеса. Когато постъпи сериозен случай, съвременният обичай изисква на съдийската скамейка да седи платен магистрат, квалифициран юрист.

Този следобед трети съдебен състав в съда на Хайбери Корнър се състоеше от трима граждански магистрати под председателството на господин Хенри Спелар, пенсиониран училищен директор. Случаят беше толкова елементарен, че отне само НЯКОЛКО секунди.

Когато свърши, Прайс и Корниш бяха отведени обратно на Доувър Стрийт. Бърнс се яви на доклад при главен детектив Парфит.

— Как върви, Джак? — попита шефът на Отдела за криминални разследвания в Доувърската пандела.

— Досадно, господин главен детектив. Започна бързо, с отличен свидетел, който видял всичко. Отначало докрай. Почтен собственик на магазин оттатък улицата. Добър гражданин. Без колебание разпозна извършителите и е готов да свидетелства в съда. Липсва отнетият от жертвата портфейл. Плюс веществени доказателства, свързващи Прайс и Корниш с времето и местопрестъплението. Имам счупения нос на Прайс и лечението му в „Сейнт Анс“ само три часа по-късно. Това идеално се връзва със свидетелските показания.

— Тогава какво ти пречи?

— Трябва ми портфейлът и връзка с извършителите. В лабораторията се бавят. И бих искал да разпознаем жертвата. Още е неидентифициран възрастния мъж.

— Ще им предявиш ли обвинение?

— Ако утре Пател ги разпознае, да. Не бива да им се размине. Двамата категорично са виновни.

Алан Парфит кимна.

— Добре, Джак. Ще се опитам да пришпоря ония в лабораторията. Дръж ме в течение.

В „Роял Лъндън“ отново се свечери, но мъжът в интензивното отделение не виждаше нищо. От операцията бяха изтекли четиридесет и осем часа. Анестетиците отдавна бяха престанали да действат, ала той не помръдваше. Все още се намираше някъде далеч в собствения си свят.

Вестникът излезе и широко разпространи информацията на Люк Скинър. Материалът беше поместен на първа страница под заглавие „Тайнственият куц мъж. Кой е той, пита полицията“. Имаше описание на побоя и се споменаваше за двама местни мъже, които оказвали „помощ в полицейското следствие“. Това е един от онези често използвани в пресата изрази, които означават тъкмо обратното и всички го знаят.

Репортерът описваше жертвата — ръст, фигура, цвят на косата, куцането. Накрая завършваше с въпрос, напечатан с дебели главни букви: „НЯКОЙ ВИЖДАЛ ЛИ Е КУЦИЯ?“ Детектив сержант Скинър взе един брой и го прочете по време на закуската си в стола. Остана доволен. В допълнителната бележка към репортажа се посочваше, че срокът за задържане е удължен с още двадесет и четири часа.

В единадесет часа Прайс и Корниш бяха откарани с бус в идентификационната квартира на Сейнт Анс Роуд. Бърнс и Скинър ги последваха заедно с господин Пател. Имаше две групи с всеки заподозрян, всяка от по девет души със сходен външен вид. Поради състоянието на носа на Прайс, другите осем здравеняци от неговата група бяха с превръзки на носовете.

Господин Пател не се поколеба. За двадесет минути той категорично разпозна двамата мъже и отново потвърди, че ще свидетелства в съда. Бърнс остана доволен. Престъпниците не бяха видели собственика на магазина и не бяха участвали в улични банди. Ако имаше късмет, господин Пател нямаше да пострада.

Откараха го в магазина му. Доброволците си получиха възнаграждението и си тръгнаха. Прайс и Корниш бяха върнати в килиите си, където Бърнс възнамеряваше официално да им предяви обвинение.

Двамата със Скинър тъкмо влизаха в участъка, когато дежурният на регистратурата извика:

— Джак, търсиха те по телефона. — Сержантът погледна в бележника си. — Някоя си госпожица Армитидж. Цветарка.

Бърнс се озадачи. Не беше поръчвал цветя. От друга страна, Джени се връщаше след седмица. Един букет щеше да е много романтичен. Чудесна идея.

— Относно някакъв куц — прибави сержантът.