Фредерик Форсайт - Измамникът

Портата от ковано желязо, през която можеше да се влезе в имението на Маркус Джонсън, беше заключена. Нюсън и Синклер изскочиха от страничните врати на своите фургони и се прехвърлиха над зида, без да се докосват до стъклените чирепи над него. Минута по-късно отвътре се чу един приглушен удар, което винаги се чува, когато върхът на юмрука попадне върху нечия челюст. Електрическият мотор забръмча и двете крила на портата се отвориха.

Зад зида, вдясно от портата, имаше малка колиба с контролно табло и телефон. Проснат на земята лежеше един от чернокожите с ярките плажни ризи. Строшените му тъмни очила се търкаляха до него. Той бе хвърлен в последния фургон, в който се намираха двамата полицейски сержанти. Нюсън и Синклер се прокраднаха в тревната площ и изчезнаха зад храсталаците.

Когато Маккрийди влезе, Маркус Джонсън се спускате по стъпалата на облицованото с плочки стълбище към приемната. Беше увил тялото си в копринена хавлия.

— Мога ли да попитам какво, по дяволите, означава всичко това? — запита остро домакинът.

— Разбира се — отвърна Маккрийди, — моля приемете това.

Джонсън върна заповедта обратно.

— Е? Аз не съм извършил никакво престъпление. Вие нахълтвате в моя дом… Лондон ще бъде осведомен за това, мистър Дилън. Ще съжалявате за стореното тази сутрин. Аз имам адвокати…

— Отлично — кимна небрежно, — ужасно много ще се нуждаете от тях сега. И така, искам да поразговарям с вашите служители, мистър Джонсън, с вашите изборни помощници или сътрудници. Един от тях бе достатъчно любезен да ни посрещне на портала. Доведете го.

Двамата полицейски сержанти вдигнаха портиера, когото бяха подпирали помежду си и го пуснаха на едно канапе.

— Останалите седем, ако обичате, мистър Джонсън, заедно с техните паспорти.

Джонсън се отправи до един телефон от оникс и вдигна слушалката. Не се чуваше никакъв сигнал. Затвори телефона.

— Възнамерявам да повикам полицията — каза той.

— Аз съм полицията — отвърна язвително главен инспектор Джоунс. — Моля изпълнете заповедта на губернатора.

Джонсън обмисли положението, после викна към горния етаж. Една глава се показа над перилата. Джонсън предаде заповедта. Двамина в ярки ризи се появиха откъм верандата и застанаха от двете страни на своя господар. Още петима слязоха долу от стаите на втория етаж. Чуха се няколко приглушени женски писъка. Очевидно горе е имало празненство. Главен инспектор Джоунс ги обиколи, прибирайки паспортите им. Паспортът на проснатия на леглото бе измъкнат от задния му джоб.

Маккрийди ги проверяваше един по един, клатейки с глава.

— Не са фалшиви — заяви Джонсън самоуверено. — И както виждате, всички мои сътрудници са стъпили на Съншайн легално. Фактът, че са от ямайска националност, няма никакво отношение.

— Не е точно така — каза Маккрийди, — тъй като всички са забравили да декларират, че имат криминално минало, което е в разрез с раздел шести, подраздел Б–1 на Емиграционната наредба.

Джонсън погледна втренчено. Току-що Маккрийди бе открил причината, поради която щеше да ги арестува.

— Всъщност — продължи спокойно губернаторът, всички те са членове на една престъпна организация, известна под името Новобранците.

Новобранците бяха започнали като улични банди в бедните квартали на Кингстън, получавайки името си от задните дворове, над които властваха. Те се занимаваха с рекет и бяха придобили печална репутация заради своята жестокост. По-късно станаха доставчици на хашиш и на кокаиновия дериват крек и се превърнаха в международна организация.

Един от ямайците стоеше близо до бейзболна бухалка, опряна на стената. Ръката му бавно се плъзна към бухалката. Преподобният Дрейк забеляза движението.

— Алилуя, братко — рече той тихо и го удари. Само веднъж. Много силно. Много неща се учат в баптистките колежи, но косият внезапен удар, като средство за убеждаване на безбожниците, не е едно от тях. Ямаецът облещи очи и се свлече на пода.

Инцидентът подейства като сигнал. Четирима от останалите шестима новобранци посегнаха да бръкнат отзад под плажните ризи.

— Не мърдай! Стой на място!

Нюсън и Синклер бяха изчакали, докато горният етаж, с изключение на момичетата, се бе освободил, преди да проникнат през прозорците. Сега се намираха на горната площадка на стълбището, с автоматични пистолети, насочени към откритото пространство долу. Ръцете застинаха по средата на своя път.

— Те няма да посмеят да стрелят — изръмжа Джонсън. — Трябва да ни улучат всичките.