Джак Фини: Третото равнище

Директорите на железопътните служби с клонове „Ню-Йорк Сентрал“, „Ню-Йорк“, „Ню Хейвън“ и „Хартфорд“ ще се закълнат, сложили ръка върху купчините с разписания, че има само две равнища. Но аз твърдя, че равнищата са три, защото лично съм бил на третото равнище на гара Гранд Сентрал. Не се безпокойте, направих каквото трябваше и между другото дори разговарях с мой приятел психиатър. Разказах му за третото равнище на гара Гранд Сентрал и той ми обясни, че това било чувството за реалност по време на сън. Психиатърът също така ми каза, че съм нещастен. Думите му направо вбесиха жена ми, но той обясни, че нашето време било пълно с несигурност, страх, войни, притеснения и тям подобни и че аз просто бягам от действителността. Е, по дяволите, та кой не бяга? Между познатите ми няма нито един, който да не бяга, но въпреки това никой не е отишъл да се скита по третото равнище на гара Гранд Сентрал.

„Но тъкмо там е работата!“, каза той и всичките ми приятели се съгласиха с него. Твърдяха, че имало предпоставки да бъде така. Например това, че събирам марки. И това било „временно убежище от действителността“. Може и да са прави, обаче дядо ми не е имал нужда от никакво „Убежище от действителността“ — по негово време, доколкото съм чувал, всичко е било хубаво и спокойно, а тъкмо той е сложил началото на колекцията ми. А самата колекция е доста добра — има карета от почти всички издадени марки, с печати от първия ден и тъй нататък. Положително ви е известно, че и президентът Рузвелт е събирал марки.

Както и да е. Ето какво се случи на Гранд Сентрал. Една вечер миналото лято се задържах до късно в работата си. Бързах да се прибера в крайния квартал, където е жилището ми, затова реших да взема метрото от Гранд Сентрал, понеже е по-бързо от автобуса.

Да си кажа право, нямам представа защо това трябваше да се случи тъкмо с мене. Аз съм най-обикновен човек, казвам се Чарли, трийсет и една годишен съм и бях облечен в светлокафяв габардинен костюм, на главата с панамена шапка с лента, както беше модата. Разминах се с поне десетина души, които изглеждаха точно като мене. При това не правех опит да избягам от каквото и да е, просто исках да се прибера у дома при Луиза, жена ми.

Влязох в Гранд Сентрал откъм авеню „Вандърбилт“ и слязох по стълбището до първа площадка, откъдето се вземат влаковете като „Двайсети век“. После слязох по още едно стълбище до втората площадка, откъдето тръгват влаковете за предградията. Пъхнах се под една арка, откъдето се минава за платформите, и се загубих. Не е трудно да се загуби човек. Влизал съм и съм излизал от Гранд Сентрал стотици пъти, но винаги попадам на нови, непознати врати, стълби и коридори. Веднъж се вмъкнах в някакъв тунел, дълъг поне два километра, и излязох във фоайето на хотел „Рузвелт“. Друг път излязох на три пресечки от гарата в някакво учреждение на Четирийсет и трета улица.

Понякога си мисля, че Гранд Сентрал расте като дърво, което вместо корени пуска нови коридори и стълбища. Може би и в този миг под града си пробива път нов дълъг тунел, за който никой не подозира, и се насочва към площад „Таймс“, докато друг тунел пък е тръгнал за Сентрал Парк. А може би… понеже толкова много хора години наред са използвали Гранд Сентрал като изход, като път за бягство, може би тъкмо по тези причини тунелът, в който влязох беше… Но аз въобще не казах на моя приятел психиатър какво ми хрумна по този въпрос.

Коридорът, по който тръгнах, започна да извива наляво под лек наклон и аз реших, че съм сбъркал, но продължих да вървя напред. Вече чувах само глухото кънтене от стъпките си и не срещнах жива душа. После чух някъде напред онзи глух рев, който означава широко пространство, където разговарят хора. Тунелът рязко зави наляво. Слязох по няколко стъпала и се озовах на трето равнище на гара Гранд Сентрал. Само за миг помислих, че съм излязъл на второто равнище, но видях, че платформата е по-малка, че има по-малко на брой билетни каси и входове към влаковете и че информационната будка в средата е дървена и има странен вид. Човекът в будката имаше на главата си зелена козирка и дълги черни ръкавели на ръцете. Осветлението беше слабо и лампите сякаш примигваха. След малко разбрах причината: бяха открити газови фенери.

По платформата имаше месингови плювалници, а някъде далече проблесна нещо и привлече погледа ми: един човек извади от горното джобче на сакото си часовник, за да се осведоми за времето.