Джейн Фийдър - Безразсъдното ангелче

Хенриета трепереше като в треска, докато се събличаше и си разплиташе плитките. Косата й се разпиля на лъскави червено-руси вълни по раменете, а после се накъдри под маховете на четката, докато Хенриета се опитваше сред обичайните приготовления за сън да си възвърне вътрешното равновесие. В мислите й кръжеше уплаха. Та нали не беше ежедневното време за сън и обичайните приготовления може да не бяха уместни. Трябваше ли да съблече нощницата и да се пъхне гола в леглото? Трябваше ли да си сложи бонето? Трябваше ли да угаси свещта? Той кога щеше да дойде? Дали ще е още облечен?

Хенриета се реши най-сетне на компромис, не съблече нощницата, но свали бонето. После се покатери на високото легло, придърпа пухената завивка чак до брадичката и впери уплашено очи във вратата.

Даниъл влезе и остави свещта на камината, преди да се обърне към леглото.

— О, горката ми малка елфа — каза съчувствено, когато Хенриета изобщо не успя да прикрие с разтреперана усмивка силната си тревога. — Не бива да се боиш. — Той седна на ръба на леглото и прокара пръсти през копринените кичури коса. — От какво те е страх?

— От нищо — отговори тя, но погледът й издаваше, че лъже.

— Какво знаеш за любовта? — Даниъл продължаваше да си играе с косата й. — Твоята мащеха говорила ли ти е за нея?

Хенриета пламна и поклати глава.

— Тя никога нищо не ми е казвала, а Уил ужасно се смущаваше, щом го заговорех за това. А нямаше кого другиго да попитам.

Даниъл сподави усмивка, като си представи клетия Уил, как се опитва да избегне настойчивите въпроси на Хенриета.

— Не ти прилича да си толкова смутена — каза Даниъл и я погали нежно по лицето. — Защо не питаш мен?

Хенриета прехапа долната си устна.

— Не зная как да изразя мислите си. Може би просто ще ми покажеш.

Даниъл прокара замислено ръка по косата си. После кимна.

— Добре. Може би наистина така ще е най-добре. — Той отметна бавно завивката. Големите кафяви очи останаха вперени в лицето му, когато се залови да разкопчава нощницата й и внимателно да й я сваля през раменете. Тя още го гледаше, когато той сложи ръце върху коравите малки гърди.

— Харесват ли… харесват ли ти? — прошепна Хенриета.

— О, да — той се наведе усмихнат, за да докосне с устни една от розовите пъпки. Хенриета си пое дълбоко дъх при непознатата възбуда, която я обзе щом връхчетата станаха корави, тя усети гъдел и в тялото й се отприщиха чувства, които събудиха тревога и наслада. Даниъл загали тялото й, плъзна ръце надолу от гърдите, докато не обгърна тясната й, момичешка талия. После притисна устни към гърлото й и продължи напред, докато не стигна устните.

Тя отпусна глава и отвори устни, когато езикът му нежно поиска да влезе. После затвори очи. Беше твърде заета с желанието да си обясни безбройните усещания, които я обземаха и затова не можа да отвърне на целувката му. Даниъл вдигна глава и се вгледа в унесеното й лице. Устните й още бяха полуотворени, сякаш очакваше нещо. Той потупа с пръст чипото й носле и Хенриета отвори очи.

— Беше съвсем различно отколкото с Уил.

— Това комплимент ли беше, елфичке? — Черните очи блестяха, повече от удоволствие отколкото от страст. Той не очакваше страст. Беше я изживял с Нан и не вярваше това да се повтори, най-малко с това странно, необуздано същество. Да, тя беше понякога същинско непослушно момиченце, друг път лекомислена и смела, а след това отново предпазлива млада жена, — но винаги ясна и честна във всички постъпки, пряма и откровена в отношението си към света.

— Спокойно си легни — каза й той тихо и погали нежно с върха на пръстите ръцете й. Кожата й леко настръхна при тази необичайна милувка.

Хенриета усети студения въздух върху голата си кожа, когато Даниъл й свали внимателно нощницата презглава. Като гореща вълна се плъзна погледът му по тялото й, легнало така кротко и голо.

Имаше великолепно стройно тяло, с тесни бедра и дълги крака, с нежна бяла кожа, момичешко, но вече и съблазнително женствено.

Даниъл я целуна по корема, заблиза с език пъпчето и усети как кожата й става влажна, покрива се с лека пот. Хенриета ту сякаш искаше да устои на тези нежни докосвания, ту се отдаваше на дивата възбуда, обзела чувствата й.

— Ти си много красива, Хенриета — каза Даниъл и я погледна дълбоко в очите, докато разтваряше внимателно бедрата й.

Тя се противопостави на натиска на ръката му, която разтваряше широко бедрата й и поклати глава в яростно отрицание, но не можеше да намери думи. Но сър Даниъл не се остави да бъде заблуден и продължи да се запознава с тялото й. С хълцаща въздишка тя се предаде и се остави да бъде увлечена от чудесното изживяване, за което винаги си бе мислила, че е срамно, но това сега вече не я интересуваше.