Ф. Фицджералд - Отсам рая

Когато барът затвори, празненството се разпадна на групички, които плъзнаха с песни по заснежения университетски град с фаталната самозаблуда, че снобизмът и напрежението най-после са отминали и че през следващите две години могат да правят каквото си поискат.

Години наред след това събитие запролетяването на втората година от студентството му бе за Еймъри най-щастливото време в неговия живот. Духът му хармонираше с живота, който го обграждаше. В тези априлски следобеди той нямаше други желания, освен да се шляе, да мечтае и да се радва на куп нови приятелства.

Една сутрин в стаята му влезе Алек Конидж и го разтърси да отвори очи към слънчевата светлина и неповторимото величие на „Камбъл Хол“, които пламтяха в прозореца му.

— Събуди се, о, ти, Първороден Грях, и ела на себе си. След половин час да си пред „Ренуик“. Намерили сме кола. — Той вдигна подложката на бюрото с цялата камара вестникарски материали върху нея и внимателно я положи на леглото.

— И откъде сте намерили кола, ако мога да знам? — скептично попита Еймъри.

— Свещена хорска доверчивост, а ти не бъди придирчив глупак, защото няма да те вземем!

— Аз май ще поспя — отвърна спокойно Еймъри, намести се обратно на възглавницата и протегна ръка за цигара.

— Ще спиш!

— Защо не? Лекцията ми е в единайсет и половина.

— Нещастен меланхолик! Твоя работа, щом не ти се ходи до океана…

С един скок, разпилявайки купчината хартии върху пода, Еймъри беше на крак. Океанът!… Не бе го виждал от години, от времето, когато кръстосваше с майка си цялата страна.

— С кого тръгваме? — попита той, нахлузвайки панталоните си.

— Ами с Дик Хъмбърд, Кери Холидей, Джеси Ферънби и… абе още пет-шест души. По-живо, детето ми!

След десет минути Еймъри поглъщаше царевични ядки в „Ренуик“ и в девет и половина групата щастливо отфуча към пясъчните дюни на Дийл Бийч.

— Работата е съвсем проста — обясни му Кери, — колата е от ония места. Била открадната в Асбъри Парк от неизвестни лица, които я зарязали в Принстън, защото продължили на запад. А нашият коравосърдечен Хъмбърд получил разрешително от градския съвет да я достави където й е мястото.

— Някой има ли пари? — подсети ги Ферънби, като се извърна към седналите отзад.

Дружно гръмко отрицание.

— Става интересно.

— Пари ли — какво са парите? Можем да продадем колата.

— Можем и да поискаме възнаграждение за спасеното имущество или нещо подобно.

— А какво ще ядем? — попита Еймъри.

— Я честно си признай — отвърна му Кери с укорителен поглед, — ти да не би да се съмняваш в таланта на Кери да преживее три кратки дни? Та някои хора живеят от въздух години наред. Можеш да направиш справка в списание „Бой-скаут“.

— Три дни — замислено промълви Еймъри, — а моите лекции?

— Единият ден е Великден.

— Все тая, мога да направя още само шест отсъствия, а до края има повече от месец и половина.

— Изхвърли го!

— Ще трябва много дълго да бия пеш!

— Еймъри, пудриш се, ако ми позволиш да пусна нов израз в твоя чест.

— Я се стегни, Еймъри!

Еймъри примирено се смълча и се унесе в съзерцание на пейзажа. Суинбърн някак сам му се яви:

— Какво става с теб, Еймъри? Еймъри размишлява за поезия, за красиви птици и цветя. Познавам го по очите.

— Не — излъга Еймъри. — Мисля си за „Принстониън“. Тази вечер трябваше да вържа броя, но се надявам, че все отнякъде ще мога да им се обадя.

— О! — почтително възкликна Кери. — Тия важни мъже…

Еймъри се изчерви и му се стори, че Ферънби, победен съперник в конкурса, леко се намръщи. Разбира се, Кери просто се шегуваше, но той наистина не трябва да споменава повече „Принстониън“.

Приближавайки брега във ведрия ден, когато ги лъхна соленият вятър, той си представи океана с дългите равни пясъчни ивици и червените покриви, надвесени над синята шир. После се стрелнаха през градчето, в съзнанието му припламна искра и разпали в него мощен химн на чувствата…

— Господи! Погледнете го! — извика той.

— Кое?

— Искам да сляза, веднага… Не съм го виждал от осем години! О, благородни люде, спрете колата!

— Странно ни е детето! — отбеляза Алек.