Ф. Фицджералд - Отсам рая

— Винаги съм знаел, че не е съвсем редовно.

Колата спря послушно до бордюра и Еймъри се втурна към дървения кей. Порази го най-напред колко синя е водата, колко необятна е и как реве, реве — наистина всички банални неща за океана, които човек може да си помисли, но ако в този момент някой му кажеше, че това са само баналности, той би зяпнал от изумление.

— Сега ще обядваме — нареди Кери и се запъти с останалите в обратната посока. — Хайде, Еймъри, отлепи се и стъпи на земята. Първо ще опитаме в най-скъпия хотел — продължи той, — а после ще караме надолу.

Повървяха бавно по дървения кей до най-внушителния хотел, който се виждаше наоколо, и се настаниха в ресторанта около една маса.

— Осем коктейла „Бронкс“ — поръча Алек, — топъл сандвич и пържени картофи. Ще яде един човек. Ще пием всички.

Еймъри едва преглътна една хапка, беше издебнал стола, от който да наблюдава морето и да усеща люлеенето му. След като обядът приключи, те поседяха и изпушиха в мълчание по цигара.

— Колко излиза сметката?

Някой бързо я прегледа.

— Осем и двайсет и пет.

— Разбойници. Ще им дадем два долара и един за келнера. Кери, събери дребосъците.

Келнерът се приближи и Кери мрачно му връчи един долар, после подхвърли двата върху сметката и му обърна гръб. Спокойно, без да бързат, те се запътиха към вратата, но след миг подозрителният Ганимед ги догони.

— Има някаква грешка, сър.

Кери взе от него сметката и критично я изучи.

— Няма никаква грешка! — отговори той, строго тръсна глава, разкъса хартийката на четири и подаде парченцата на келнера, който така се втрещи, че остана вцепенен и безучастен, докато си излизаха.

— Дали няма да се обади да ни арестуват?

— Не — отвърна Кери, — първо ще си помисли, че сме синове на собственика или нещо подобно. После ще огледа отново сметката и ще отиде при управителя, а в това време…

Оставиха колата в Асбъри и отидоха с трамвай до Алънхърст, където се впуснаха из гъмжащите от народ павилиони за развлечение. В четири часа се подкрепиха на бюфета и този път платиха дори още по-малък процент от общата сметка: нещо във вида и маниера им правеше номерът да минава и никой не се опита да ги задържи.

— Виждаш ли, Еймъри, ние сме социалисти-марксисти — обясни му Кери. — Не вярваме в частната собственост и сега правим голямата проверка в живота.

— Задава се и нощ — подсети го Еймъри.

— Гледай Холидей в очите и му вярвай.

Към пет и половина много се развеселиха и хваната под ръка в редица, се разходиха нагоре-надолу по кея, пеейки монотонна мелодия за скръбните морски вълни. Тогава Кери зърна в тълпата лице, което го привлече, хукна и само след минута се появи с едно от най-грозните момичета, което Еймъри бе виждал някога. Бледите й устни сякаш се протягаха от ухо до ухо, зъбите й се издаваха внушително напред, разногледите й очички святкаха умилкващо от двете страни на скосения й нос. Кери ги запозна официално:

— Казва се Калука, хавайска принцеса! Позволете ми да ви представя господата Конидж, Слоун, Хъмбърд, Ферънби и Блейн.

Момичето направи реверанс на всеки от тях. Горкото същество. Еймъри предположи, че никой никога в нейния живот не я бе забелязвал, а вероятно не беше и съвсем наред. Докато остана с тях (Кери я бе поканил на вечеря), тя не произнесе нищо, което да разсее това впечатление.

— Дамата предпочита тяхната национална кухня — каза сериозно Алек на келнера, — но ще свърши работа и всяко по-сурово ястие.

По време на цялата вечеря той се обръщаше към нея с най-почтителни изрази, докато Кери идиотски я ухажваше от другата й страна, а тя се кикотеше и се хилеше. Еймъри бе доволен да седи и да наблюдава разиграването на комедията и си помисли с каква лекота Кери може да придаде дори на най-безличната случка плътност и контур. В по-малка или по-голяма степен всеки от компанията им, изглежда, обладаваше подобен дух и с тях наистина бе забавно. Обикновено Еймъри харесваше хората поотделно, но се боеше от тях, ако са накуп, освен в случаите, когато той бе центърът. Опита се да определи доколко всеки поотделно допринасяше за веселбата, защото даваха нещо като духовна лепта в групата. Алек и Кери бяха душата, но съвсем не центърът. Станало бе тъй, че центърът бяха тихият Хъмбърд и Слоун при цялото си сприхаво високомерие.

Още в първи курс Дик Хъмбърд направи впечатление на Еймъри като съвършения тип аристократ. Беше слаб, но добре сложен, е черна къдрава коса, с правилни черти на лицето и с доста смугла кожа. Всяка негова дума прозвучаваше неопровержимо на място. Притежаваше безкрайна смелост, средно добър ум, очарователно чувство за чест и дълг, които силно се отличаваха от поучителната праведност. Можеше да гуляе, без да се принизява, а дори и най-бохемските му приключения не ставаха повод за „перчене“. Околните му подражаваха в облеклото, опитваха се да имитират начина му на говорене… Еймъри заключи, че вероятно Дик Хъмбърд е от хората, които забавят развитието на света, но не изпитваше желание да променя приятеля си.