Ф. Фицджералд - Отсам рая

— Ще ти кажа как съм те помнил през тия години — продължи Еймъри.

Тя се наклони леко към него и скромно се загледа в целината пред себе си. Фроги въздъхна — познаваше Еймъри, както и ситуациите, от които той сякаш бе роден да се възползува. Обърна се към Сали и я попита смята ли да се записва догодина в колеж. А Еймъри започна като картечница.

— Измислил съм ти епитет, който страшно ти подхожда.

Това бе едно от любимите му въведения — рядко имаше предвид точно определена дума, но затова пък разпалваше любопитството, а поставеха ли го натясно, винаги успяваше да скалъпи нещо ласкателно.

— Така ли? И какъв? — Лицето на Изабел беше съвършен етюд на прехласнато любопитство.

Еймъри поклати глава.

— Не те познавам още достатъчно добре.

— Но… после ще ми кажеш ли? — едва чуто прошепна тя.

Той кимна.

— Ако останеш моя дама до края на вечерта.

Изабел кимна.

— Казвали ли са ти, че очите ти пронизват? — попита го тя.

Еймъри се постара да погледне още по-пронизващо. Стори му се, но не беше сигурен, че кракът й едва докосна неговия под масата. Възможно бе все пак да е само кракът на масата. Тъй трудно бе да каже. Независимо от това допирът го наелектризира. Бързо започна да съобразява дали ще срещне съпротива, ако предложи да се оттеглят горе в малкия кабинет.

Изабел и Еймъри определено не бяха невинни, но не бяха и особено обиграни. А в подетата игра, която вероятно щеше да съставлява основната грижа на Изабел години наред, любителството се котираше твърде ниско. При нея, както и при Еймъри, всичко бе започнало от красивата външност и лесно възбудимия нрав, а останалото бе дошло от подръчните популярни романи и от будоарните разговори, жадно попити от по-възрастните. Още на девет и половина години Изабел си бе изработила шлифована походка, а когато очите й, огромни и бляскави като звезди, възгласиха самата невинност, Еймъри съответно съвсем не се заблуди. Той чакаше да падне маската, но в същото време не поставяше под съмнение правото й да я носи. От своя страна, тя не остана поразена от неговите заучени обноски на опитна преситеност. Живяла бе в по-голям град и леко го превъзхождаше по широта на познанията. Но прие позата му — тя беше една от множеството малки условности на този род приключения. Еймъри съзнаваше, че получава особеното й благоволение сега, защото е била подготвена; Изабел знаеше, че в този момент той е най-хубавият дивеч на ловното поле и че трябва да подобри изгледите си, преди да е изгубила своите предимства. Така че и двамата продължиха с безкрайно лукавство, което би ужасило родителите им.

След вечерята започнаха танците… спокойно. Спокойно ли? Момчетата отнемаха Изабел от партньорите й на всеки две-три стъпки, а после се спречкваха по ъглите с реплики като: „Можеше да ме оставиш да изтанцувам още една педя!“ или „Не си мисли, че й беше приятно — призна ми, когато я поканих следващия път.“ Истина беше — тя казваше на всички едно и също с леко пристискване на ръката при раздяла, което сякаш означаваше: „Танцът с теб беше смисълът на вечерта ми.“

Но времето летеше, изнизаха се два часа, през които дори най-недосетливите кавалери проумяха, че другаде трябва да насочат престорено страстните си погледи, защото единайсет часът завари Изабел и Еймъри, настанени на дивана в малкия кабинет зад читалнята на горния етаж. Тя знаеше с пределна яснота, че са красива двойка и сякаш бяха предопределени за това уединение, а мястото на по-мъждивите светила бе да се щурат и да си бърборят долу.

Момчетата, минаващи покрай вратата, хвърляха навътре завистливи погледи, момичетата, минаващи покрай вратата, се изсмиваха, хвърляха навътре неодобрителни погледи и мълчаливо трупаха опит.

А Изабел и Еймъри бяха стигнали съвсем определен етап на отношенията. Бяха обменили сведения за успехите си, откакто се бяха видели за последен път, и тя изслуша маса работи, които вече беше чувала. Че той е във втори курс, че е в редколегията на „Принстониън“ и в последния курс се надява да стане председател на клуб. Той научи, че някои от момчетата, с които тя излизала в Болтимор, били „ужасно разхайтени“ и се появявали на танцовите забави в приповдигнато по изкуствен начин настроение; повечето били двайсетгодишни и карали превъзходни червени коли, марка „Стътс“. Поне половината от тях, изглежда, бяха отпаднали от разни колежи и университети поради слаб успех, но някои си бяха извоювали спортна слава, което го накара да я погледне с възхита. Всъщност близкото познанство на Изабел с университетските среди едва започваше. Тя имаше куп обожатели, които я смятаха за „хубаво дете, заслужаващо да не бъде изпускано от поглед“. И Изабел заниза имената им в такива весели измислици, та би зашеметила дори един виенски благородник. Такава е силата на младите контраалти, когато звучат от дълбините на меки дивани.