Ф. Фицджералд - Великият Гетсби

Той не пожела да каже нищо повече. С приближаването ни до града учтивостта му растеше. Минахме край Порт Рузвелт, където зърнахме океански кораби, с червени ивици на корпусите, и префучахме по постлана с калдъръм улица в покрайнините, пълна с мрачни, но все още посещавани кръчми от времето на потъмнелите бронзови украси от началото на двайсетия век. После от двете ни страни се разкри долината на пепелта и докато минавахме, съзрях мисис Уилсън, която задъхана работеше енергично на бензиновата помпа.

С блестяща броня като разперени крила колата фучеше, хвърляйки снопове светлина из половината Астория — само половината, защото, докато криволичехме между колоните на железопътния надлез, чух познатия рев на мотоциклетен мотор и един разгневен полицай се появи до нас.

— Добре, приятелю — извика Гетсби. — Намалихме скоростта. — Като извади една бяла картичка от портфейла си, той я развя пред очите на полицая.

— Всичко е наред — съгласи се полицаят и докосна с ръка фуражката си. — Следния път ще ви позная, мистър Гетсби. Моля да ме извините!

— Какво беше това? — запитах аз. — Снимката от Оксфорд ли?

— Веднъж можах да услужа на полицейския инспектор и всяка година той ми изпраща коледна картичка.

Минахме по големия мост, където слънчевата светлина се процеждаше между подпорните греди и непрекъснато проблясваше по минаващите коли, а градът се издигаше отвъд реката, бялнал се като купчина бучки захар, издигнат по прищявка на хора, които пилеят нечестно спечелените си пари. Погледнат от моста Куинсбъро, градът винаги изглежда така, сякаш го виждате за първи път, сякаш за първи път ви дава безумни обещания, че ще ви разкрие цялата тайнственост и красота на света.

Край нас мина мъртвец в катафалка, обсипана с цветя, следвана от два екипажа със спуснати перденца и от по-весели екипажи с приятелите на покойния. Приятелите ни погледнаха с печалните очи и присвитите горни устни на хората от Югоизточна Европа и аз бях доволен, че разкошната кола на Гетсби се включи в техния тъжен празник. Когато прекосявахме Блакуелс Айланд, край нас мина лимузина, карана от бял шофьор, в която седяха трима модерно облечени негри — двама младежи и една девойка. Изсмях се високо, когато приличните им на жълтъци очи се ококориха към нас с израз на високомерно съперничество.

„Всичко може да ни се случи сега, когато прекосихме този мост — помислих си аз, — всичко…“

Човек би могъл да очаква дори такова явление като Гетсби и никак не би му се учудил.

Шумно пладне. В добре вентилирано заведение на Четирийсет и втора улица се срещнах с Гетсби за обяд. Примигвайки след блясъка на светлината навън, очите ми се спряха на Гетсби в полумрака на преддверието, където той говореше с един друг човек.

— Мистър Карауей, това е моят приятел мистър Улфсхайм.

Дребен евреин със сплеснат нос вдигна голямата си глава и ме изгледа, насочил към мене богато обраслите си с косми ноздри. След мит открих мъничките му очи в полумрака.

— …Така че аз му хвърлих един поглед — каза Улфсхайм, като раздруса енергично ръката ми — и какво, мислите, сторих?

— Какво? — запитах учтиво аз.

Но очевидно той не говореше на мене, тъй като пусна ръката ми и насочи към Гетсби изразителния си нос.

— Дадох парите на Катспо и рекох: „Добре, Катспо, не му плащай ни една стотинка, докато не си затвори устата.“ И той веднага я затвори.

Гетсби улови двама ни под ръка и се придвижи напред към ресторанта, при което мистър Улфсхайм преглътна едно ново изречение, което току-що беше започнал, и потъна в сомнамбулска унесеност.

— Уиски със сода? — запита оберкелнерът.

— Хубав е този ресторант — каза Улфсхайм, поглеждайки към презвитерианските нимфи по тавана. — Но онзи отсреща ми харесва повече!

— Да, уиски със сода — съгласи се Гетсби, след което са обърна към Улфсхайм. — Оттатък е прекалено горещо.

— Горещо и тясно — да — каза Улфсхайм, — но пълно със спомени.

— Кое заведение е то? — попитах аз.

— „Старият Метропол“.

— „Старият Метропол“ — повтори замислено Улфсхайм. — Изпълнен с умрели и изчезнали лица. Изпълнен с приятели, които са си отишли завинаги. Докато съм жив, нима да забравя вечерта, когато застреляха там Роузи Розентал. На масата бяхме шестима и Роузи бе ял и пил доста цялата вечер. Когато се беше почти съмнало, келнерът се приближи със странен израз на лицето и му съобщи, че някой иска да говори с него навън. „Добре“ — рече Роузи и понечи да стане, но аз го дръпнах на стола му.