Ф. Фицджералд - Великият Гетсби

Значи той знаеше за чудноватите обвинения, които оцветяваха разговорите в гостните му.

— Ще ви кажа самата истина, бога ми. — И той вдигна внезапно дясната си ръка, за да призове божието възмездие. — Син съм на богати хора в Средния запад — всички вече са починали. Израснах в Америка, обаче образованието си получих в Оксфорд, тъй като в продължение на много години всичките ми прадеди са учили там. Това е семейна традиция.

Той ме погледна изкосо и аз разбрах защо Джордън Бейкър смяташе, че лъже. Изразът „образованието си получих в Оксфорд“ той произнесе бързо или го преглътна, или се запъна, когато го произнесе, сякаш преди това го бе тревожил. И поради тази несигурност думите му прозвучаха вяло и неубедително и аз се запитах дали около него наистина нямаше нещо зловещо.

— Коя част на Средния запад? — запитах небрежно аз.

— Сан Франциско.

— Аха.

— Всички от семейството ми умряха и аз наследих доста пари.

Гласът му беше тържествен, сякаш споменът за това внезапно измиране на един род все още го гнетеше. За миг помислих, че си прави шега с мен, обаче един поглед към него беше достатъчен да ме убеди в противното.

— След това живях като млад раджа във всички столици на Европа — Париж, Венеция, Рим, — като събирах скъпоценни камъни; главно рубини, ходех на лов за едър дивеч, рисувах по малко, само за себе си, и се мъчех да забравя нещо много тъжно, което ми се беше случила отдавна.

С усилие успях да въздържа недоверчивия си смях. Самите изрази така се бяха износили от употреба, че не събуждаха никакъв друг образ освен този на една „кукла“ с тюрбан, от която се сипят стърготини, тръгнала на лов за тигри в Булонската гора.

— Сетне дойде войната, приятелю. Това беше голямо облекчение и аз усилено се стараех да умра, но като че ли животът ми бе омагьосан. Когато тя започна, аз имах чин старши лейтенант. В Арагонската гора отведох останките от моя картечен батальон толкова напред, че от двете ни страни имаше празнина от по половин миля, където пехотата не можеше да напредва. Останахме там два дена и две нощи, сто и трийсет души с шестнайсет картечници „Луис“, и когато пехотата най-после дойде, намериха бойните знамена на три германски дивизии между купищата умрели. Бях повишен в чин майор и всяко съюзническо правителство ми даде орден — дори Черна гора, малката Черна гора долу на Адриатическо море!

Малката Черна гора! Той повтори думите си — сякаш ги вдигна на дланта си и ласкаво им се усмихна. Тази усмивка бе предназначена за бурната история на Черна гора и изразяваше симпатия към смелите борби на черногорския народ. Тя оценяваше напълно веригата събития, които бяха изтръгнали този жест от горещото малко сърце на Черна гора. Недоверието ми сега бе удавено в почуда; все едно, че бях прелистил набързо десетина списания.

Той бръкна в джоба си и в дланта ми падна парче метал, окачено на панделка.

— Това е медалът от Черна гора.

За мое удивление той изглеждаше истински. По края бе написано: „Данаиловски орден, Черна гора, крал Николай“.

— Обърнете го.

„Майор Джей Гетсби — прочетох аз, — за изключителна храброст“.

— Ето и друго нещо, което винаги нося. Спомен от дните в Оксфорд. Направена е в Тринити Коледж — човекът вляво от мен е сега граф Донкастър.

Това беше снимка на няколко младежи в спортни фланелки, застанали небрежно под един свод, през който се виждаха множество островърхи кули. Там беше и Гетсби, който изглеждаше малко, не много по-млад — с бухалка за крикет в ръка.

Значи всичко беше вярно. Виждах тигровите кожи да пламтят в двореца му на Големия канал; виждах го да отваря ковчеже с рубини, за да облекчи с дълбокия им ален блясък болката на сломеното си сърце.

— Днес ще ви отправя една голяма молба — каза той, като прибра със задоволство спомените си в джоба — и затова сметнах, че трябва да узнаете нещичко за мен. Не искам да мислите, че съм някаква незначителна личност. Видите ли, аз обикновено попадам сред чужди хора, защото се оставям на течението да ме носи насам-натам, мъчейки се да забравя печалното нещо, което ми се случи. — Той се поколеба. — Ще чуете за това днес следобед.

— На обяд?

— Не, следобед. Случайно разбрах, че ще водите мис Бейкър на чай.

— Искате да кажете, че сте влюбен в мис Бейкър?

— Не, приятелю, не съм. Но мис Бейкър беше така любезна да се съгласи да говори с вас по този въпрос.

Нямах ни най-малка представа какъв беше „този въпрос“, обаче изпитвах по-скоро раздразнение, отколкото интерес. Не бях поканил Джордън на чай, за да обсъждаме мистър Джей Гетсби. Бях сигурен, че молбата му ще е нещо съвсем фантастично, и за миг изпитах съжаление, че изобщо бях стъпил на препълнената му с хора морава.