Ф. Фицджералд - Великият Гетсби

От Уест Ег идваха семейство Поул и Мълреди, и Сесил Роубък, и Сесил Шийн, и сенаторът от нашия щат Гълик, и Нютън Оркид, собственик на фирмата „Филмс Пар Екселънс“, и Екхост, и Клайд Коен, и Дон С. Шуорц (синът), и Артър Маккарти, всички свързани по един или друг начин с филмовата индустрия. И семейство Катлип и Бембърг, и Г. Ърл Мълдун, брат на онзи Мълдун, който по-късно удуши жена си. Идваше също и Да Фонтано, предприемачът, и Ед Легрос, и Джеймс Б. („Рот Гът“) Ферет, и Де Джонгс, и Ърнест Лили — те пристигаха да играят карти и когато Ферет тръгваше да скита из градината, това значеше, че е изгубил всичко и на следния ден акциите на „Асошиейтед Тракшънз“ ще имат благоприятен курс на борсата.

Един мъж, на име Клипспрингър, ходеше там толкова често и стоеше толкова дълго, че започнаха да го наричат „квартиранта“ — съмнявам се дали имаше друг дом. От театралните среди идваха Гюс Уейз и Хорас О’Донован, и Лестър Майър, и Джордж Дъкуийд, и Франсис Бул. Също от Ню Йорк бяха семейство Кроум и Бакхисън, и Деникър, и Ръсел Бети, и Кориган, и Келехър, и Дюар, и Скъли, и С. У. Белчър, и Смърк, и младите Куин, сега разведени, и Хенри Л. Палмето, който се уби, като скоча пред един влак в метрото на Таймс Скуеър.

Бени Маккленахам винаги пристигаше с четири девойки. Те никога не бяха едни и същи, но толкова се приличаха помежду си, та неминуемо изглеждаше, че са идвали и по-рано. Забравил съм имената им — Джаклин, струва ми се, или пък Консуела, или Глория, или Джуди, или Джун, а презимената им бяха или мелодична наименования на цветя и месеци, или по-строгите наименования на големите американски капиталисти; и ако ги запитвахме по-настоятелно, те признаваха, че са техни братовчеди.

Освен всички тези спомням си, че Фаустина О’Брайън дойде там най-малко веднъж и девойките Бедекър, и младият Бруър, чийто нос беше прострелян във войната, мистър Олбръксбъргър и неговата годеница, мис Хат, и Ардита Фиц-Питърс, и мистър П. Джует, бивш главнокомандуващ на американския легион, и мис Клаудия Хип с един мъж, за когото казваха, че е неин шофьор, и някакъв си принц, когото ние наричахме херцог, чието име, ако изобщо някога съм го знаел, вече съм забравил.

Всички тези хора идваха през лятото в дома на Гетсби.

Една сутрин, късно през юли, в девет часа, великолепната кола на Гетсби се изкачи с клатушкане по каменистата алея до вратата ми и от клаксона му, който можеше да свири на три ноти, избликна цяла мелодия. Той ме посещаваше за първи път, макар че аз бях ходил на две от вечерите му; бях се качвал на хидроплана му и при настоятелната му покана често бях използвал плажа му.

— Добро утро, приятелю. Днес ще обядвате с мене и реших да се повозим заедно.

Беше стъпил на калника на колата си и пазеше равновесие с онази типично американска свобода в движенията — което, предполагам, идва от липсата на тежка работа на млади години и дори още повече — от неопределената грациозност на нашите нервни, безсистемни спортни игри. Това качество постоянно избиваше през изтънчените му маниери под формата на неспокойство. Той никога не беше напълно спокоен — или потупваше с крак, или нетърпеливо отваряше и затваряше ръка.

Видя ме, че гледам с възхищение колата му.

— Хубава е, нали, приятелю? — Той скочи, за да ми даде възможност да я видя по-добре. — Никога ли по-рано не сте я виждали?

Бях я виждал. Кой ли не я беше виждал. Беше тъмно-кремава, никелировката блестеше и огромният й корпус тук-таме гордо се издуваше в поделения за шапки, поделения за провизии и поделения за инструменти, а едно над друго бяха наредени цял лабиринт защитни стъкла, отразяващи десетина слънца. Седнали зад много пластове стъкло, в някакъв вид оранжерия от зелена кожа, ние се запътихме към града.

Бях разговарял с него може би пет-шест пъти през изтеклия месец и бях открил за мое разочарование, че той нямаше много какво да каже. Поради това първото ми впечатление, че е личност с някаква значимост, постепенно изчезна и той беше станал просто собственикът на богатия хан до моята къща.

И след това дойде тази смущаваща разходка с кола. Още не бяхме стигнали Уест Ег, когато Гетсби започна да оставя изисканите си изречения недовършени и да се тупа нерешително по коляното, изпъкващо под панталона му с карамелен цвят.

— Слушайте, приятелю — започна той изненадващо, — какво изобщо е мнението ви за мен?

Малко смутен, аз започнах да отговарям с онези общи думи, които такъв въпрос заслужава.

— Вижте какво, ще ви разкажа нещо за живота си — прекъсна ме той. — Не искам да придобивате погрешна представа за мен от всички тези истории, които чувате.