Ф. Фицджералд - Нежна е нощта

— Не ми налагат никакви ограничения — продължи тя. — Ще ви пусна две хубави мелодии: „Почакай кравите да се завърнат“ и „Довиждане, Александър“.

Следващия път, когато се видяха, една седмина по-късно, той закъсня и Никол го чакаше на пътеката, по която той трябваше да мине на излизане от къщата на Франц. Косата й, опъната зад ушите, се разстилаше по раменете, лицето й изглеждаше току-що изплувало изпод косите и като че ли точно в този момент тя излизаше от гора и лунната светлина я обливаше. Излизаше от неизвестността; Дик искаше тя да няма минало, да бъде просто едно загубило се момиче, което няма друг адрес освен нощта, от която е дошло. Тръгнаха към тайното място, където тя бе скрила грамофона, заобиколиха работилницата, изкачиха се по едни скали и седнаха зад ниската стена; пред очите им в продължение на километри и километри се разстилаше нощта.

Пренесоха се в Америка: дори Франц, с неговите представи, че Дик е неотразим като Лотарио 16 16 Лотарио — безсърдечен развратник и съблазнител на жените по името на героя от пиесата на английския драматург Николас Роу (1674–1718) „Разкаялата се грешница“. , не би могъл да допусне, че двамата тъй бързо ще се разберат и ще си допаднат. Извиняваха се „много“ — „нали не ми се сърдите“; срещнаха се в едно такси — „скъпи“; техните желания личаха в усмивките им, намериха се в Хиндустан, а малко след това се скараха, защото „никой не го е грижа“ — накрая „единият“ от двамата си отиде и остави другия да плаче, „да бъде тъй тъжен, тъжен“.

Мелодиите, събрали в себе си отминали мигове и бъдещи надежди, се носеха тихо във валезийската нощ. Щом грамофонът заглъхнеше, един щурец решаваше, че е дошъл неговият ред, и запълваше паузата с единствената си нота. Никол започна да навива механизма по-рядко и по-рядко, грамофонът замлъкна и тя започна да му пее:

Звуците излизаха от устата й чисти, без да се задъхва. Дик стана изведнъж.

— Какво има, не ви ли харесва?

— Разбира се, че ми харесва.

— А ето какво научих от нашата готвачка вкъщи:

— Харесва ли ви?

Тя му отправи усмивка, в която вложи всичко, което беше у нея, усмивка, обещаваща много в замяна на съвсем мъничко — само едно ответно трепване, малко взаимност. Минутите се нижеха, младостта на върбите, уханието на заобикалящия ги нощен свят се преливаше в Никол.

Тя се изправи, спъна се в грамофона, политна към него, облегна се за миг на рамото му — след това се отдалечи.

— Имам още една плоча. Чували ли сте „Сбогом, Лети“? Предполагам, че да.

— Наистина вие не разбирате — нищичко не съм чувал.

„Нито съм опознал, нито съм помирисал, нито вкусил“ — можеше да добави той; само момичета с пламнали бузи в топлите потайни стаи. Младите госпожици, които бе познавал в „Ню Йорк“ през хиляда деветстотин и четиринадесета година, целуваха, като казваха: „Ето!“, опрели ръце на гърдите на мъжа, за да могат да го отблъснат от себе си. А сега пред него беше това същество, едва спасило се от крушение, и той го възприемаше като квинтесенцията на един свят…

Когато отново я видя, беше май. Обядваха в Цюрих и двамата се държаха резервирано като дипломати; здравият разум явно подсказваше, че той не трябва да се вижда с това момиче; все пак, когато от една съседна маса в нея впи очи някакъв непознат — мъжки поглед, обезпокояващ като ненанесен в картата на мореплавателя фар, — той го загледа сдържано, но заплашително, докато другият извърна глава.

— Обикновен зяпач — обясни й той весело. — Загледал се беше в дрехите ви. Защо имате толкова много дрехи?

— Сестра ми казва, че сме много богати — отвърна тя скромно. — Откакто баба ни почина.

— Простено ви е.

Беше достатъчно по-възрастен от Никол, за да гледа благосклонно на младежките й слабости и удоволствия — тя се бе спряла за миг пред огледалото във фоайето на ресторанта, за да може неподкупната амалгама да й върне нейния образ. Той се радваше, че тя протяга ръце към нови октави на живота, че осъзнава богатството и красотата си. Гледаше да й избие от главата всеки помисъл, че благодарение на него тя е възвърнала равновесието си — радваше се, че тя се опитва да изгради своето щастие и увереност в себе си независимо от него, трудното беше, че накрая Никол поставяше всичко това в краката му като дарове от жертвена амброзия и молитвена мирта.