Хелън Филдинг - Оливия Джаулс и развинтеното въображение

Оливия светкавично отвори огледалцето на шпионския си пръстен, разтреперана от вълнение, че го използва за първи път. Мъжът, който стоеше с гръб към нея, беше нисък и дебел в кръста, облечен в джинси и поло. Тя премести лекичко ръка, за да го разгледа по-добре и дъхът й секна при вида на ситно къдравата черна коса: беше Алфонсо. Сведе бързо поглед и занаднича в едно писалище, престори се, че проявява дълбок интерес към стар барометър. Алфонсо изразяваше скептицизма си относно заявената липса на цигари със застрашителни звуци.

— О, със сигурност ще имаме цигари в четвъртък, когато пристигне корабът — говореше високият мъж. — Опитайте при Пади във „Ведро с кръв“.

Алфонсо изруга и изхвръкна от магазина, като тресна вратата зад себе си и докара камбанката до истерия.

За секунда настъпи мълчание, после собственикът на магазина и клиентът поведоха тих разговор. Успя да долови фразите „в пещерите“ и „козите на О’Райли са мъртви“, но реши, че това може да е стих от ирландска поема и строго си напомни да не разкрасява положението с живописни случки.

Най-сетне се обърна и поиска кълбо канап, карта на острова, торбичка с моркови и голям нож, като добави небрежно:

— А, и пакет цигари.

— Каква марка желаете? — попита собственикът.

— А какви имате?

— „Марлборо“, „Марлборо Лайтс“ и „Камелс“ — отговори той и хвърли весел поглед към улицата.

Оливия проследи погледа му. Алфонсо беше потънал в разговор, но не можа да види с кого. Премести се леко вляво и зърна ниско подстриганата изрусена коса и торбестите хип-хоп дрехи. Вкопчи се в ръба на тезгяха, бузите й пламнаха, прониза я болка. Беше Мортън Си. Мортън Си беше дружка на Алфонсо. Подляр. Как можа да постъпи така идиотски? Вече не можеше да посети Ферамо. Ферамо нямаше да иска в харема си момиче, което се е сваляло лекомислено с един от придворните му. Беше успяла да срине цялата схема на мисията си с един жалък изблик на отсъствие на самоконтрол.

„Тайната на успеха се крие в това как излизаш от провала“, каза си тя. Разполагаше с два часа до гмуркането. Трябваше да й стигнат да се качи на Пъмпкин Хил и да види какво става там. Твърдо бе решила да се добере до нещо.

Като следваше указанията на картата, тя излезе от селото по пътека с множество разклонения. На всяко място, криещо потенциална заплаха да се загуби, тя оставяше по един морков, насочен към обратния път. Пред нея Пъмпкин Хил се издигаше от шубраците като тревиста могила в Южен Даунс, песъчливата пътека криволичеше нагоре по него открита и незащитена. Надясно шубраците продължаваха нагоре по малка долчинка отстрани до хълма. Когато се приближи, клекна и изпробва бинокъла си, като го насочи към върха. Улови движение зад едно дърво и продължи да се взира, като се опитваше да фокусира бинокъла. Показа се фигура в защитно облекло, носеща нещо, прилично на автоматично оръжие, и огледа околността. Оливия измъкна миниатюрния си фотоапарат и щракна. Това е възмутително! — мислеше тя. — Пъмпкин Хил е обществен терен. Хората трябва да могат да се разхождат без въоръжени мъже да насочват дула към тях. Оливия не приемаше оръжията за унищожение, било то масово или индивидуално.

Като остави поредния морков, за да отбележи мястото, тя напусна главната пътека и тръгна към тясната, залесена долчинка вдясно от хълма. Движеше се ядосано, блъскаше клоните настрани, главата й вреше и кипеше от представи какво може да крои Ферамо в неговото измамно „еко-убежище“. Беше сигурна, че кроежът е на базата на ацетилена и ще замине за Л.А. Може пък да обучаваше водолази оксиженисти за промишлеността, които да постъпят на работа в охладителните системи на енергийните централи, където да взривяват гигантски ацетиленови и кислородни мехури и да ги възпират с водонепропускливи прегради.

Дърветата и шубраците стигаха почти до върха. На някои места земята беше почти невидима. Изкачването я покри с малки порязвания и драскотини. Когато наближи върха, духът й се повиши, докато не забеляза, че пътят е преграден от триметрова ограда с шипове на върха. Ако завиеше наляво, щеше да излезе на хълма, напълно видима за охраната. Вместо това тръгна надясно и стигна до дълбока клисура. От отсрещната страна имаше издатина, на която растеше дърво. Над него изкачването щеше да е съвсем лесно. Оливия претегли нещата. Не може да става и дума за падане от петнайсет метра — каза си тя. — Ще прескоча клисурата, без да ми мигне окото. За Бога, беше виждала хиляди пъти как го правят русокоси принцове по чорапогащи във филмите на Дисни.