Хелън Филдинг - Оливия Джаулс и развинтеното въображение

Оливия поклати глава и се прехвърли на Травис Бранкато, кандидат-звездата с вълчия поглед. Визитката му я отведе в сайт, наречен „Анклав“, където клетият Травис беше записан като „Управляващ бюджети за определен начин на живот“:

Какво е „Анклав“?

„Анклав“ е солиден, основан на интелигентните науки интерфейс, занимаващ се с качествени предложения на нарастващата стойност. Чрез тази уникална програма за подобряване начина на живот, „Анклав“ дава възможност на своите клиенти да повишават качеството на живота си чрез печалбите от инвестиции за постигане на максимално развлечение. Клиентите дават възможност на „Анклав“ да управлява минимален годишен бюджет за начин на живот от петстотин хиляди долара, да направлява и съветва харченето на парите и да договаря закупуването на качествени концепции, опит, стоки и услуги.

От билетите на интересно спортно събитие, премиера или церемония по награждаване, копие от малко слушана плоча на „Флойд“, до маса в най-модния нов ресторант в Париж, много от лосанджелиските най-видни управляващи директори, кино-актьори, продуценти и собственици на звукозаписни студиа вече се радват на научнообоснованата максимализация на срещите с удоволствията, които ви дава „Анклав“.

Оливия се облегна на стола и се усмихна. Идеята като че ли беше клиентите да „дадат“ на Травис половин милион долара, а в замяна от време на време да получават по два билета за мач или безплатен компактдиск. Не можа да се добере до нищо повече от телефонен секретар на горещата линия на „Анклав“. Вероятно управителите на начина на живот бяха прекалено заети да управляват хилядите долари за максимализация на развлечението, основано на интелигентната наука, та не можеха да вдигнат слушалката.

Потърси пак Ферамо в „Гугъл“. Нищо.

Пространството на вътрешния бар на „Стандарт“ беше обзаведено в относително пустинен стил: стените бяха налепени от пода до тавана с фототапети на пустинни дървета, подът беше от корк, лампите — като гигантски пустинни цветя. От тавана висяха, незнайно защо, и две риби. Оливия се наслаждаваше на сутрешното си кафе и на светлината, нахлуваща откъм басейна. Пробните снимки очевидно щяха да започнат скоро. Един младеж, потящ се на жегата в плътни камуфлажни панталони и вълнена шапка, се мотаеше между момичетата с дъска на скриптер и доста объркано изражение.

Оливия забеляза Кимбърли, преди Кимбърли да забележи Оливия. Нелепо големите й изпъкнали гърди бяха натикани в тънко бяло бюстие над несъществуващия ханш, обгърнат от миниатюрна версия на екзотична поличка в цвят екрю. Отблъскващо уверена в собствената си привлекателност, тя вкарваше и изкарваше пръст в устата си като някаква смесица от петгодишно дете и порнокралица. Изведнъж започна да си говори сама.

— Трябва най-после да измисля нещо. Не искам вече да прислужвам по кръчмите… Да, да, въртя ме на шиш, каза да й се обадя, а не прие обаждането ми. Държа ме десет минути на телефона. Изслушах цели три песни?

Край нея минаха двама мъже, които изобщо не обърнаха внимание на нейното съвършено и оскъдно облекло. Жените, подир които в Лондон и Ню Йорк щяха масово да се обръщат, в Л.А. едва изтръгваха по някой поглед. Сякаш на челата им бе татуирано: „Кандидат-актриса-тире-манекенка. Ще ви отегчи с кариеристичните си домогвания, нестабилна.“ Красивите хора в Маями са много по-приятни, мислеше Оливия. В Л.А. тяхната красота и полуразголеност сякаш крещяха: „Погледнете това! А сега ме направете звезда!“ В Маями просто искаха да ги свалят.

— И — продължаваше Кимбърли — когато най-сетне се докопах до среща с нея, тя сякаш не ме слушаше? Заяви, че от начина, по който изглеждам на лентата, не съм достатъчно… — Гласът й нещастно се прекърши. — …продаваема.

От ухото й стърчеше жица. Значи поне не беше съвсем превъртяла. Но все пак Оливия започваше да изпитва съжаление.

— Е, какво пък — храбро изрече Кимбърли. — Мисля, че ще мога да се продавам на части. Там снимат само части от тялото.

„Ами днес? — попита се Оливия. — Ами пробните снимки на Пиер? Мислех, че всички очаквате големи роли.“

Приближи се до нея и я поздрави. Кимбърли й отговори със стреснат вид, сякаш очакваше да я ударят.

— Оливия Джаулс. Запознахме се в Маями. Аз съм журналистка от „Елан“.

Кимбърли за миг се взря в нея, забързано изсъска в телефона: „Трябва да затварям“, включи ослепителната усмивка и се впусна в рутинното: „О. Боже. Мой.“