Хелън Филдинг - Оливия Джаулс и развинтеното въображение

— Не бях помислила за това. Сметнах, че е част от лигавата му тактика да ме кани на закуска. Нали знаеш, нещо като: „Да ти се обадя ли, или да те сръгам с лакът?“

— Ти си направо невероятна. Слушай. Той лъже. Казал ти е, че е французин, а изведнъж започва да говори на арабски.

— Каза само една дума. Във всеки случай това, че е арабин, не означава, че е терорист. Може би е искал да избегне точно този предразсъдък. Пиша материал. „Елан“ ми плаща разходите.

— Ще те разберат. Винаги можеш да им върнеш парите. Прибери се у дома.

— Хората на Ал Кайда не пият шампанско и не се обграждат с красиви полуоблечени жени. Те се разхождат по карирани ризи в мрачни апартаменти в Хамбург.

— Невероятно. Слушай. Млъкни. Ти си изцяло заслепена от похот. Качвай се на следващия самолет. Аз ще се обадя вместо теб на ФБР и на МИ6.

— Кейт — тихо изрече Оливия. — Това е моя история. Аз я открих.

Настъпи кратко мълчание.

— О, Боже. Става дума за имената, нали? Бари е виновен. Каза, че материалът ще е съвместен. Като го видях, му се обадих и го наврях в миша дупка.

Тогава защо не се обади и на мен?

— Заяви, че махнал името ти, за да пести място. Ти не си щатна. Не се опитвам да ти задигна историята. Само си ела, за да си в безопасност.

— Трябва да затварям — каза Оливия. — Очаква се да присъствам на пробните снимки.

Запрати разговора с Кейт в дъното на съзнанието си и започна трескаво да съставя нов списък, който имаше две подзаглавия:

1. Причини да мисля, че Пиер Ферамо е терорист от Ал Кайда и заговорничи да вдигне във въздуха Л.А.

2. Причини защо е проява на предразсъдък, свръхвъображение или още нещо лошо, ако мисля, че Пиер Ферамо е терорист от Ал Кайда, който заговорничи да вдигне във въздуха Л.А.

Спря с химикалка в устата. Оливия мислеше за себе си като за либерално-егалитарна хуманистка. И в интерес на истината, както беше казала и на Кейт, той едва ли се държеше като посветен воин на Джихад с неговите бутилки „Кристал“, красивите жени и скъпите дрехи.

Усмихна се мрачно, като си спомни за един свой приятел, който беше излизал с една от сестрите на бин Ладен още преди името Осама бин Ладен да се свърже неразривно с терористичните зверства. Бин Ладен бяха голямо, богато, културно семейство с бляскави международни връзки, а сестрата беше страшно лъскава. Веднъж приятелят й я беше попитал за репутацията на брат й като черна овца.

— Ами честно казано — отговорила сестрата, — най-лошото, което човек може да каже за Осама, е, че е мааалко темерут.

— Ти може да си роден сред ярките светлини на Л.А., но тук, сред пустинята, ще откриеш кой си наистина, колко струваш… струваш.

— Добре. Достатъчно. Достатъчно.

Оливия съчувстваше на режисьорите. Не би имала и най-малка представа какво да каже на актриса, която забатачва репликите си, с изключение на: „Не бихте ли могли да го направите… по-добре?“ Но този режисьор като че ли не можеше да каже и това. Той погледна немощно към Алфонсо, който се навърташе наоколо в някакво неясно качество, отвори уста, сякаш да заговори, затвори я и рече:

— Хм.

Оливия замислено гледаше режисьора. Името му бе Никълъс Кронкайт. Нямаше информация да е правил някакви филми с изключение на режисурата на няколко учебни музикални видеоклипа в университета на Малибу. Защо е бил избран точно той?

— Добре — властно се намеси Алфонсо. — Хайде, малката, да започнем отначало.

Сценарият, написан от Травис Бранкато, беше, меко казано, тревожен. Под заглавието „Границите на Аризона“ се криеше история за холивудски красавец, кинозвезда, който разбира, че Холивуд е лишен от смисъл и забягва в пустинята, където се влюбва в момиче от племето навахо и открива щастието и удовлетворението в изработването на рисувани кабинки за лифтове.

Докато Кимбърли, която чрез тъмната перука с плитки правеше всичко възможно да подчертае индианското у себе си, се подготвяше да започне репликите си отначало, Оливия се измъкна от залата странично-заднишком със странна рачешка походка, която никога дотогава не бе използвала. Струваше й се, че това е спонтанен и несъзнателен израз на вина и съжаление, че всичко това й изглежда толкова безнадеждно.

Седеше в бара, смучеше айскафе със сламка и изброяваше наум различните причини, поради които снимането на „Границите на Аризона“ нямаше никакъв смисъл. Дали Ферамо лично щеше да финансира проекта? В такъв случай защо беше избрал такъв некадърен малоумник за режисьор? А ако търсеше финансиране другаде, защо бе ангажирал режисьор и започнал пробните снимки преди включването на някое студио? И как така не беше забелязал, че сценарият е пълен боклук?