Хелън Филдинг - Оливия Джаулс и развинтеното въображение

— На камериерката е, глупачке.

Оливия седеше на пода на банята, притискаше слушалката към ухото си и слушаше гласа на Кейт.

— Но защо ще ползва моята четка? — прошепна Оливия.

— Е, знаеш как става, поглеждаш се в огледалото, косата ти е поразчорлена. И камериерките имат достойнство.

— Но да изключи компютъра?

— Може погрешка да го е измъкнала от мрежата.

— Ако се беше изключил, защото някой е измъкнал кабела, при включването му щеше да излезе съобщение: „Последния път компютърът ви не е бил изключен правилно.“

— Оливия, ти си изтощена и в шок. Върни се в леглото, поспи още и се прибирай. Вероятно ще откриеш списъка на гостите в джоба си.

— Кейт, аз нямах джобове.

— Никой няма да влиза с взлом в чужда стая, за да краде списъци с гости на някакъв купон. Лягай да спиш.

Погледът й попадна върху роклята, която беше носила на купона, просната върху стола, където я беше захвърлила, като я съблече. Хубава работа, джоб. Само че… О! Всъщност, припомни си притеснена тя, чантичката имаше джоб. Е, по-скоро украса, приличаща на джоб. Взе я отново. Списъкът на гостите беше там, пъхнат на сигурно място в джобообразната украса.

Седна на писалището и отпусна глава върху ръцете си. Чувстваше се разстроена, изтощена, уплашена и самотна. Искаше утеха. Искаше да прегърне някого. Посегна към визитката на писалището и набра един номер.

— Здрасти.

Беше женски глас, леко провлачен като на Западното крайбрежие.

— Може ли да говоря с Пиер?

— Пиер го няма. Кой го търси?

Отмятащата косите си Сурая.

— Оливия Джаулс. Трябваше да се срещна с него тази сутрин, но…

— Да, разбира се. Искате ли да му оставите съобщение?

— Само… ъъъ… кажете му, че искам да се извиня, задето изпуснах срещата ни. Бях долу на пристанището, когато „През океани“ избухна.

— Да. Боже. Неприятна работа.

Неприятна?

— Той ще се върне ли по-късно?

— Не, наложи се да напусне града.

В тона й имаше нещо странно.

— Напуснал е Маями? Днес?

— Да. Отвори му се спешна работа в Лос Анджелис. Пробни снимки за филма. Искате ли да му оставите съобщение?

— Просто му кажете, че съм се обаждала и че… ъъъ… съжалявам за срещата. Благодаря.

Оливия затвори телефона и седна на ръба на леглото със стиснат силно в юмрук край на чаршафа, вперила невиждащ поглед в стената. Мислеше за снощи: Ферамо се навежда към нея на покрива, когато му каза, че ще пише за „През океани“ и че сутринта има среща с Едуард и Елси.

„Не мисля, че идеята е добра — дъхът му на бузата й, — защото се надявам утре сутринта да закусваш… с мен.“

Вдигна телефона и се обади в „Елан“.

— Имоджен? Оливия е. Добре съм. Слушай, бих искала да прескоча до Лос Анджелис и да напиша материала за кандидат-звездите. Веднага. Колкото може по-скоро. Осигури ми билет за първия самолет.

Когато Оливия хвърли поглед надолу към Аризона, слънцето залязваше и оцветяваше в червено пустинята. Огромната цепнатина на Големия каньон вече тънеше в мрак. Замисли се за всички пустини, над които беше прелитала — в Африка, в Арабия и за всички неща, които беше видяла. Мислеше и за тази асиметрична война, внезапно докоснала живота й, и за начина, по който беше възникнала от пясъците, от историята, от пренебрежението и обидите — истински и въображаеми, които не можеха да бъдат премахнати от армии или гръмки заплахи. И се попита: Дали Пиер Ферамо знаеше, че онзи кораб ще хвръкне във въздуха, когато я целуна снощи?

И какво изобщо правеше той в Холивуд? Докато таксито дрънчеше и се друсаше по дупките към хълмовете, Оливия смъкна прозореца, за да се наслади на усещането за свобода и леко беззаконие, което винаги изпитваше в Лос Анджелис. Всичко беше тъй възхитително повърхностно. Вдигна поглед към гигантските билбордове, обрамчили пътя: „Търсите нова кариера?“ „Станете звезда! Свържете се със службата на местния шериф.“ „Върнахме се от рехабилитация и сме готови да купонясваме“, гласеше реклама за телевизионен справочник. Пейката на една автобусна спирка крепеше снимка с размери на плакат на ухилена агентка по недвижими имоти с пищна грива: „Валери Бабаджян: тя ще ви развежда из имотите на Л.А.“ Билборд за радиостанция твърдеше просто: „Джордж, братът на Дженифър Лопес“, а друг, който сякаш не рекламираше нищо, показваше артистична импресия за изкуствена блондинка в тясна розова рокля и фигура на Зайката Джесика. Под нея с гигантски букви беше написано „Анджелин“.