Хелън Филдинг - Оливия Джаулс и развинтеното въображение

Оливия реши да остане на мястото си. Докато наблюдаваше, половината от кораба, която още беше хоризонтална, сякаш се изви навън. Удари я нова вълна от горещ въздух като от отворила се фурна и чу нов гръм, когато корпусът избухна в гигантско огнено кълбо. Оливия заби брадичка в гърдите си и чувстваше, че плътта на едната й ръка гори. Над нея се чу оглушителен рев. Трябваха й няколко секунди, за да успокои дишането си и после, като си повтаряше: „Спокойно, спокойно, не се паникьосвай, спокойно“, тя изпълзя от скривалището си и с облекчение забеляза, че краката й все пак я държат. Хукна да спасява живота си и чу зад гърба си експлозията на контейнера.

— Добре ли сте, госпожо?

Оливия беше клекнала до ниска постройка, която я прикриваше от пристанището и от „През океани“, и беше покрила глава с ръце. Погледна нагоре в лицето на млад пожарникар.

— Ранена ли сте?

— Май не.

— Можете ли да се изправите?

Тя се изправи и повърна.

— Извинявам се — рече, като изтри уста. — Гледката не беше красива.

— Ще ви закача тази табелка — рече той и окачи на врата й жълт етикет. — Когато санитарите ви намерят, ще се погрижат за вас.

— Мисля, че ще имат по-сериозна работа.

Движението по магистрали и мостове беше спряло. Градът бе замрял. Въздухът бе пълен със звука на сирени. От всички посоки към тях се приближаваха хеликоптери. Той извади бутилка с вода. Тя отпи и му я върна.

— Задръжте я.

— Не, вие я задръжте. — Оливия кимна към кораба. — Вървете там. Аз съм добре.

— Сигурна ли сте?

— Да.

Облегна се на стената и погледна надолу към себе си. Цялата беше черна. Опакото на лявата й длан беше изгорено, въпреки че не усещаше болка. Опипа предпазливо косата си. Беше малко корава, но все още на място — истинско чудо, че прекисът не беше се подпалил. Очите й лютяха. Навсякъде имаше купчини от разкъсани метални парчета и руини, на десетки места пламтяха пожари. „Прекрасно — мислеше тя. — Всичко е съвсем ясно. Просто трябва да скоча във водата, да открия Едуард и Елси и да ги извадя на брега.“

Оливия заобиколи ъгъла на постройката и за момент погледна далеч в открито море, към яхтите в залива, към синьото небе. После отново насочи очи към „През океани“ и беше също като превключване от телевизионна празнична програма на филм за катастрофи и разруха. Вертикалната част на кораба потъваше бързо, водата около него кипеше. В другата му половина зееше огромна черна пробойна и се беше килнала. От нея още излизаха дим и пламъци. Между огньовете, които пламтяха върху водата в канала, плуваха всякакви отломки. В сюрреалистичната сцена на касапницата човешките трупове плаваха редом с трупове на акули и баракуди. Пожарникарите започваха да изливат пяна върху пламъците, а по средата на всичко това плуваха човешки трупове.

Медиците от Бърза помощ бяха пристигнали и започваха да строят център за първа помощ. Оливия видя във водата мъж, близо до брега. Виждаше се само главата му, устата беше широкоотворена. Докато гледаше панически към града, той изведнъж потъна. Оливия изрита маратонките си, събу клина и влезе във водата. Между пръстите й навлезе гореща тиня. И водата беше гореща, мръсна и тинеста. Когато приближи до мястото, където беше изчезнал мъжът, пое дълбоко дъх, изпъна се и се гмурна под повърхността. Не виждаше абсолютно нищо и бясно махаше с ръце в калната мътилка в продължение на безкрайно дълго и мъчително време, докато най-сетне го напипа. Беше почти в безсъзнание и доста едър. Гмурна се отново, хвана го с две ръце през кръста и го заизбутва нагоре, докато се показа над водата. После го пусна за секунда, изскочи на чист въздух до него и улови главата му. Стисна го за носа и започна да му прави изкуствено дишане, но беше прекалено трудно да държи и двамата на повърхността. Обърна се към брега и замаха, после опита пак. Той пое дълбоко и хрипливо дъх, закашля се и изхвърли струя вода, кал и повръщано. Тя го отблъсна във водата, сложи ръка около врата му, както я бяха учили, и започна да го тегли към брега. Медиците дойдоха да я посрещнат на плиткото и го поеха от ръцете й.

Тя погледна пак към канала. Изглежда, още хора бяха изплавали от руините. На брега бе пристигнал екип от водолази. Тя отиде с олюляване до мястото, където се подготвяха. Никой не й обърна внимание. Поиска маска, плавници и костюм за контролиране на потъването. Мъжът, на когото говореше, я погледна за частица от секундата.

— Добре ли сте?

— Да. Добре съм. Аз съм гмуркачка.