Хелън Филдинг - Оливия Джаулс и развинтеното въображение

Тя се предаде. Пийна от превъзходното ледено шампанско и си помисли: „Житейско правило номер четиринайсет: понякога трябва просто да се оставиш на течението.“

— А сега, кажете ми — започна той и вдигна чашата си към нейната, — можете ли вече да си отдъхнете? Приключихте ли с работата? Написахте ли статията?

— О, да — отвърна тя, — но в момента събирам материал за друга. За „През океани“. Знаете ли го? Огромният кораб-жилищен блок, който е в пристанището.

— О, нима? Много интересно.

Но лицето му говореше обратното.

— Всъщност наистина искам да пиша за истински новини — забързано изрече тя в опит да изглади впечатлението за повърхностност. — Истински събития… — „О, Боже“! — Не че кремът за лице не е…

— Разбирам. Не може да се твърди, че е с глобална значимост. А за „През океани“ какво ще пишете? Може би ще интервюирате пътници? Ще посетите кораба?

— Да. Всъщност запознах се с една много мила възрастна двойка от Северна Англия, също като мен. Утре ще отида да ги посетя и…

— По кое време?

— Ами сутринта към…

— Наистина не смятам, че идеята е добра — промърмори той, взе чашата от ръката й и я придърпа към себе си.

— Защо?

Беше толкова близо, че усещаше дъха му на бузата си.

— Защото — отвърна той — се надявам утре сутринта да закусвате с мен.

Посегна и докосна лицето й, умело го повдигна към своето, а погледът му се разтопи в нейния. Целуна я, в началото колебливо, усети устните му сухи върху своите, после страстно, така че в тялото й запулсира живот и тя започна страстно да отвръща на целувките му.

— Не, не — каза Оливия и рязко се отдръпна. Какви ги вършеше! Да се мляска с плейбой, когато долу в стаята гъмжеше от негови други мляскали го мацета?

Той сведе поглед, като се стараеше да се успокои и да оправи дишането си.

— Нещо лошо? — промърмори.

— Току-що се запознахме.

— Разбирам — кимна замислено той. — Права си. Тогава да се срещнем утре в девет. Ще дойда в „Делано“. И ще започнем да се опознаваме. Ще бъдеш ли там?

Тя кимна.

— Нали ще удържиш на думата си? Ще отложиш интервюто си?

— Да.

Само че нямаше нужда. То беше чак в единайсет.

— Добре тогава. — Той се изправи, протегна ръка и й помогна да стане, а безупречните зъби блеснаха с усмивката му. — А сега да се върнем при гостите.

Когато Оливия си тръгваше, забеляза списъка с гостите, захвърлен под смачкани салфетки и мръсни чаши на бяла маса до вратата. Точно когато посегна към него, зад масата се отвори една врата и от нея се изнесе Деми, оправяща бюстието си, следвана от мургавия младеж, който посрещаше пристигащите.

— Здрасти! — глуповато се ухили Деми и се запъти обратно към купона.

— Мисля, че ви дадох сакото си, когато дойдох — обърна се Оливия към младежа със заговорническа усмивка. — Бледосиньо? Велурено?

— Разбира се. Веднага ще го потърся. Харесва ми акцентът ви.

— Благодаря. — Отправи му ослепителна усмивка. — „И аз харесвам твоя — помисли тя. — И той е толкова френски, колкото на шефа ти.“

— О, Боже! — Тя изтича по коридора след младежа. — Много съжалявам. Не дойдох със сако. Аз съм пълна идиотка.

— Няма нищо, мадам.

— Мозъкът ми е като сито. Съжалявам. — И му пъхна пет долара.

Тя влезе в асансьора, а списъкът с гостите беше сгънат на сигурно място в ръката й.

— И ти го целуна?

— Знам. Знам. О, Боже.

Оливия беше опънала кабела на слушалката до краен предел, гледаше светлините на корабите в океана и се чудеше дали и Ферамо не ги гледа. За нейно огромно смущение целувката на лунна светлина беше направила подозренията й по-смехотворни от пречките при търсенето на бин Ладен.

— Трябва да бързам. В нюзрума съм — обяви Кейт на отсрещната страна на телефона. — Затова дай да изясним нещата. Снощи ми се обади да ми кажеш, че той е Осама бин Ладен. След по-малко от двайсет и четири часа ми се обаждаш да ми кажеш, че си се мляскала с него на някакъв покрив. Ти си най-смешното създание, което съм виждала.

— Да, ти беше права — призна Оливия.

— Нали не си казала на Бари?

— Почти — изкикоти се Оливия. — Но не, не съм. Утре ще се срещна с него.

— С кого? С Бари?

— Не, с Пиер.

— С Пиер бин Ладен?

Оливия пак се закиска.

— Млъкни. Знам. Знам. Аз съм пълна идиотка. Но слушай. Няма да спя с него. Просто ще закусим заедно.

— Да, дааа, то се знае — проточи Кейт. — По дяволите, трябва да затварям. Обади ми се след това. Ясно?

Оливия щастливо се отпусна на леглото и огледа стаята. Беше толкова интелигентно обзаведена. „И моят апартамент би могъл да изглежда така — мислеше тя. — Бих могла да си поръчам абажур за лампата десет пъти по-голям от нужното. Вместо подставка за тоалетната хартия мога да сложа верижка, а мивката ми вместо фаянсова раковина да е купа от неръждаема стомана. Мога да монтирам полилей и гигантска шахматна дъска в градината, когато имам градина. Ще боядисам целия апартамент в бяло и ще изхвърля всичко, което не е бяло.“ Въодушевена от новите си планове за обзавеждане, Оливия си облече пижамата, нагласи будилника за седем часа, спусна вече поправената щора и провери електронната си поща. Имаше съобщение от Бари. „Относно «Прекрасният Маями».“