Пол Февал - Гърбавия

— Съществува някаква голяма опасност, казвате — продължи доня Крус. — Хайде, открийте ми я, аз мога да пазя тайна! Бих запазила тайната си до гроб!

Тя се изправи пред него, красива и горда като Химена.

— Не се и съмнявам в това — каза Гонзаг, — но имайте още малко търпение, мило дете. Ще узнаете тайната на вашата майка само след няколко часа. А сега — продължи принцът, — трябва да знаете само едно: вие не се казвате Мария де Санта Крус.

— Нима истинското ми име е било Флор?

— Също не.

— Но тогава как се казвам?

— При раждането си вие получихте името на вашата майка, която е испанка. Вие се казвате Орор.

Доня Крус трепна и повтори:

— Орор! — После плясна с ръце и добави: — Какво странно съвпадение!

Гонзаг изпитателно я погледна, чакаше я да продължи.

— Защо се изненадахте така? — попита той.

— Защото името е много рядко — отвърна замислено девойката, — и ми напомня…

— И ви напомня? — попита Гонзаг тревожно.

— Горката мъничка Орор! — прошепна доня Крус с насълзени очи. — Беше тъй добра и красива! Колко много я обичах!

Гонзаг полагаше явно усилие, за да обуздае трескавото си любопитство. За щастие доня Крус се бе отдала изцяло на своите спомени.

— Познавали сте някакво момиче, което се е казвало Орор, така ли? — поинтересува се принцът с привидно хладно безразличие.

— Да.

— На колко години беше?

— На моята възраст. И двете бяхме деца. Обичахме се нежно, макар че тя живееше в доволство, а аз бях много бедна.

— И отдавна ли беше това?

— Преди години — отвърна доня Крус, после внезапно погледна Гонзаг в очите и попита: — Но нима това наистина ви интересува, господин принце?

Гонзаг беше от онези хора, които никога не ще изненадаш неподготвени. Той хвана ръката на доня Крус и благодушно отвърна:

— Интересува ме всичко, което обичате, момичето ми. Разкажете ми за малката Орор, вашата някогашна приятелка.

От спалнята на Гонзаг, просторна и обзаведена с най-голям разкош, както и целият дворец, се преминаваше в междинна стая, която служеше за будоар и я свързваше с малкия салон, в който оставихме нашите банкери и благородници; през вратата на срещуположната страна се влизаше в библиотеката, където се съхраняваше богата и многобройна колекция, нямаща равна на себе си в цял Париж.

Гонзаг беше човек много образован, начетен латинист, запознат с великите литератори на Атина и Рим, а при нужда — изкусен теолог и тънък познавач на философските учения. Ако при цялото това богатство беше и почтен, то нищо не би му се опряло, но той бе лишен от чувство за справедливост. Колкото по-силен е човек, комуто липсват принципи, толкоз повече се отклонява той от правия път.

Той беше като онзи принц от детските приказки, който се родил в златна люлка, заобиколена от добри феи. Феите дарили честитият малък принц с всичко, което можело да направи човек прославен и щастлив. Да, но били забравили да поканят една фея; тя се ядосала, пристигнала разгневена и рекла: „Ти ще запазиш всичко, което нашите сестри ти дадоха, но…“ И това „но“ било напълно достатъчно, за да направи малкия принц най-окаян сред окаяните.

Гонзаг беше красив, Гонзаг бе роден изключително богат. Гонзаг беше от господарска раса, той бе надарен с храброст и беше доказал това; притежаваше интелигентност и знания и малко бяха хората, умеещи тъй ловко да боравят със словата; достойнствата му на дипломат бяха всепризнати и високо ценени; целият кралски двор се намираше под влиянието на неговия чар, но… Но той не признаваше нито вяра, нито закон и сега миналото му терзаеше неговото настояще. Той вече не беше в състояние да се спре по наклона, на който бе стъпил още съвсем млад. Това неизбежно го принуждаваше да върши злодеяния, за да потулва и крие предишните си престъпления. Всичко това, което, насочено към доброто би била една богата благотворителна организация, за злото се беше превърнало в безпощадна машина. Всъщност, това нищо не му костваше. След двайсет и пет години непрестанни битки, той все още не чувствуваше умора.

Що се отнася до угризенията на съвестта, за Гонзаг те бяха също толкова несъществуващи, колкото и бог. Излишно е да разкриваме пред читателя, че доня Крус беше само оръдие в ръцете му, един умело подбран инструмент, който, по всяка вероятност, щеше да действува отлично.

Гонзаг в никакъв случай не беше избрал случайно тази девойка. Той дълго се беше колебал преди да направи избора си. Доня Крус притежаваше всички качества, за които беше мечтал, включително и известна прилика, доста смътна, наистина, но достатъчна, за да накара равнодушните да произнесат тъй ценните думи: има семейна черта. Това тутакси придава на измамата поразителна достоверност. Но ето че възникна обстоятелство, което Гонзаг изобщо не беше предвидил. В момента, въпреки удивителното разкритие, което току-що беше направил пред доня Крус, не тя бе най-развълнувана. Гонзаг трябваше да прибегне до цялото си умение на дипломат, за да прикрие своето безпокойство, но при все това притворство, младата девойка забеляза смущението му и се учуди.