Пол Февал - Гърбавия

Гонзаг вече не я слушаше, мислите му бяха далеч оттук.

— Париж! Париж! — извика тя с плам, който го накара да трепне. — Помните ли как ми описахте Париж? Париж, раят за красивите момичета! Париж, един вълшебен сън от неизчерпаеми богатства и ослепителен разкош, едно вечно щастие, един празник, който продължава цял живот! Помните ли как бяхте ме омаял? — Доня Крус хвана ръката на Гонзаг и я стисна. — Ваше височество! Ваше височество! — прошепна жално тя. — Видях в градината ви от нашите красиви испански цветя: изглеждат много немощни и посърнали; те ще загинат тук. Нима искате да ме погубите, ваше височество? — Внезапно тя се изправи, отхвърли назад пищната корона на косата си и в очите й проблясна мълния. — Слушайте — извика тя, — аз не съм ви робиня! Обичам тълпата, самотата ме плаши. Обичам шума, тишината ме смразява. Нужна ми е светлина, движение и най-вече веселие, живително веселие! Веселието ме омайва, смехът ме опиянява, песните ме очароват. Златистото ротанско вино разпалва диаманти в очите ми, а когато се смея, чувствувам, че ставам още по-красива!

— Прелестна лудетина! — промълви Гонзаг и я погали снизходително.

Доня Крус отдръпна ръцете си.

— В Мадрид не бяхте такъв — каза тя и ядно добави: — Имате право, опърничава съм, но искам да стана послушна. Ще си отида.

— Доня Крус! — възкликна принцът.

Тя плачеше. Той извади бродираната си кърпичка и внимателно попи тези възхитителни бисери. И веднага под сълзите, които не успява дори да изсъхнат, засия горда усмивка.

— Ще ме обикнат други — рече тя със заплашителен тон, след това с горчивина добави: — Раят се оказа затвор! Вие ме измамихте, принце. Тук ме очакваше едни разкошен будоар в павилион, откъснат сякаш от някакъв приказен палат. Мрамор, възхитителни картини, драперии от златоткано кадифе, позлатена облицовка, тавани, натежали от кристал… но наоколо: зловеща мъглива градина, почернели морави, върху които един по един падат клетите листи, поразени от студа, който смразява и мен; безмълвни камериерки, дискретни прислужници, свирепи телохранители и на всичко отгоре за майордом, този бледен като мъртвец човек, този Пейрол!

— Имате ли някакви оплаквания от господин Пейрол? — попита Гонзаг.

— Не, той е роб и на най-малките ми желания. Говори ми винаги много любезно, дори почтително, и всеки път, когато се доближи до мен, перото на шапката му мете пода.

— Е, чудесно!

— Вие се шегувате, господине! Нима не знаете, че точно той държи под ключ вратата ми и играе ролята на пазач на харема?

— Но, доня Крус, вие наистина преувеличавате!

— Принце, пленената птица дори не поглежда позлатата на своята клетка. Отегчавам се при вас. Тук аз съм затворничка и търпението ми вече се изчерпа. Настоявам да ми върнете свободата! Гонзаг се усмихна.

— Защо ме криете от погледите на всички? — попита тя. — Искам да ми отговорите!

И тя повелително вдигна очарователната си главица. Гонзаг продължаваше да се усмихва.

— Вие не ме обичате! — продължи доня Крус, изчервявайки се, но не от свян, а от разочарование. — А щом не ме обичате, не можете и да ме ревнувате!

Гонзаг хвана ръката й и я поднесе към устните си. Тя още повече се изчерви.

— Стори ми се… — прошепна тя, свеждайки поглед. — Веднъж ми бяхте казал, че не сте женен. Но на всички мои въпроси на тази тема, онези, които ме заобикалят отвръщат с мълчание… Когато видях, че ми — предоставяте всевъзможни учители, когато видях, че ме учите на всичко, което създава обаянието на френските дами — и защо ли да не го кажа? — аз повярвах, че съм обичана.

Тя млъкна, колкото крадешком да погледне Гонзаг, в чиито очи се четеше задоволство и възхита, и продължи:

— И аз се стараех, стараех се да стана още по-достойна и добра, залягах със усърдие и кураж. И това нищо не ми костваше. Струваше ми се, че няма достатъчно непреодолимо препятствие, което да се противопостави на волята ми. Но вие се усмихвате! — извика тя с жест на неподправен гняв. — Света Дево, не се усмихвайте така, принце, или ще ме докарате до лудост! — Тя се изправи пред него и с тон, който не търпеше повече никакви увъртания, попита: — Щом не ме обичате, какво искате от мен?

— Искам да ви направя щастлива, доня Крус — отвърна Гонзаг тихо. — Искам да ви направя щастлива и могъща.

— Направете ме свободна по-напред! — извика с негодувание прекрасната пленница и, тъй като Гонзаг се опитваше да я успокои, повтори: — Направете ме свободна, свободна, свободна! Това ми стига, не искам нищо друго! — След това, давайки воля на необузданото си въображение, тя възкликна: — Искам Париж! Искам Париж от вашите обещания! Същият този шумен и бляскав Париж, който дочувам през стените на моя затвор. Искам да изляза, искам да се покажа навсякъде. За какво са ми тези накити между четири стени? Погледнете ме! Да не мислите, че ще се задуша в сълзите си? — И тя избухна в звънък смях. — Погледнете ме, принце, ето, успокоих се. Повече никога няма да плача, ще се смея винаги, стига да ми покажат Операта, за която само съм чувала, празниците, танците…