Пол Февал - Гърбавия

Половин час след приключването на тоалета й ние отново я виждаме в стаята на принца, смутена, въпреки своята дързост, и ужасно сконфузена от ефектната си поява в голямата зала на двореца Ньовер.

— Защо Пейрол не ви придружи? — попита я Гонзаг.

— Докато се обличах, вашият Пейрол загуби ума и дума — отвърна девойката. — Напусна ме само за миг, за да се поразходи в градината, а когато се върна, имаше вид на човек, ударен от гръм. Но, ваше височество — възкликна тя и в гласа й звъннаха ласкави нотки, — не сте ме повикали, за да си говорим за вашия Пейрол, нали?

— Не — отвърна Гонзаг и се разсмя, — не съм ви повикал, за да си говорим за моя Пейрол.

— Кажете, по-скоро ми кажете! — извика доня Крус. — Нали виждате, че изгарям от нетърпение! Веднага ми кажете!

Гонзаг внимателно я наблюдаваше. „Дълго време търсих — мислеше си той, — но щях ли да намеря нещо по-добро? Тя й прилича и, кълна се, това не е внушение!“

— Хайде де, кажете ми най-сетне! — настоя доня Крус.

— Седнете, мило дете — рече Гонзаг.

— Нима отново ще се върна в моя затвор?

— Да, но не за дълго.

— Ах! — разочаровано възкликна девойката. — Значи все пак ще се върна! Днес за първи път зърнах едно кътче от града, цялото обляно в слънце. Чудесно беше. Сега самотата ми ще бъде още по-тягостна.

— Не се намираме в Мадрид — забеляза Гонзаг, — трябва да сме предпазливи.

— Защо, кому е нужна тази предпазливост? Нима съм сторила нещо лошо, за да се налага да ме крият?

— Не, разбира се, не, доня Крус, но…

— Чуйте ме, ваше височество! — прекъсна го пламенно тя. — Трябва да ви кажа нещо! Много ми е мъчно! Излишно е да ми напомняте това, сама виждам, че вече не сме в Мадрид, където бях бедна, наистина, където бях едно злочесто сираче, това също е вярно, но където бях свободна, волна като вятъра! — За миг тя млъкна и леко смръщи черните си вежди. После попита: — Знаете ли, ваше височество, че ми бяхте обещал много неща?

— Ще изпълня повече, отколкото съм обещал — отвърна Гонзаг.

— Това също е обещание, а аз започвам вече да не вярвам на обещания. — Веждите й се отпуснаха и мечтателен унес омекоти блясъка на пронизващия й поглед. — Всички ме знаеха — каза тя, — както простите люде, така и велможите. Обичаха ме и когато се появявах, ги чувах да викат: „Елате, елате да видите циганката, която ще танцува Хереското бамболео!“ Ако ли се случеше да закъснея, винаги имаше хора, много хора, които ме чакаха на Пласа Санта, зад двореца Алказар. Нощем в сънищата си отново виждам големите портокалови масиви на двореца, които насищат вечерния здрач с благоухание, виждам къщите с кокетни кули, чиито щори се вдигат наполовина с падането на нощта. Ах, на не един испански гранд отстъпих моята мандолина! Прекрасна страна! — въздъхна тя със сълзи на очи. — Страна на аромати и серенади! Тук сянката на вашите дървета е студена и те кара да зъзнеш!

Тя склони глава на ръката си. Гонзаг, унесен сякаш в мечти, не я прекъсваше.

— А помиите ли? — попита тя ненадейно. — Беше вечер; бях танцувала до по-късно, отколкото обикновено, когато на ъгъла на тъмната уличка, която се изкачва към „Успение Богородично,“ внезапно ви видях пред мен. Уплаших се, но в мен се пробуди и някаква надежда. Когато заговорихте, вашият плътен и ласкав глас накара сърцето ми да се свие, но дори и през ум не ми мина да избягам. Застанахте пред мен така, че да ми препречите пътя, и ме попитахте: „Как се казвате, дете мое?“ — „Санта Крус“ — отвърнах аз. Когато бях с моите братя, гренадските цигани, ме наричаха Флор, но при покръстването свещеникът ми бе дал името Мари дьо ла Сент Кроа. „А, значи сте християнка?“ — казахте вие. А може би вече не си спомняте за това, ваше височество?

— Не, нищо не съм забравил — отвърна Гонзаг разсеяно.

— Ще запомня този миг за цял живот — продължи доня Крус и гласът и трепна. — Обикнах ви още тогава. Как ли? Това не знам. На вашите години можехте да ми бъдете баща; но нима е възможно да намеря по-красив, по-благороден, по-славен възлюбен от вас?

Тя изрече тези думи без да се изчерви. За нея беше непознато чувството, което наричаме свенливост. Гонзаг я целуна по челото, но това бе бащинска целувка. Доня Крус въздъхна тежко, после продължи:

— Тогава ми казахте: „Ти си прекалено красива, момичето ми, за да танцуваш по площадите с една тамбура и колан от фалшиви цехини 53 53 Стари венециански златни монети. — Б. пр. . Ела с мен.“ И аз ви последвах; вече нямах своя воля. Влизайки в дома ви, веднага разбрах, че се намирам в собствения дворец на Алберони 54 54 Джулио Алберони (1664–1752) — испански кардинал и държавник от италиански произход, — Б. пр. . Казаха ми, че вие сте посланикът на френския регент при кралския двор в Мадрид. Но какво значение имаше това за мен! Заминахме още на следния ден. Вие дори не ме поканихте да седна във вашата карета. О, никога досега не съм ви казвала тези неща, ваше височество, тъй като едва успявам да ви зърна и то твърде рядко. Аз съм самотна, нещастна, изоставена от всички. Пропътувах дългия път от Мадрид до Париж, целият този безкраен път, в една карета с плътни и винаги спуснати пердета; пропътувах го със сълзи на очи и изпълнено с мъка сърце! Вече добре разбирах, че съм просто една изгнаница. И колко пъти, Пресвета Дево, колко пъти през тези тихи нощи съжалявах за моите безгрижни вечери, за лудешките танци и изгубения смях!