Пол Февал - Гърбавия

— Доня Крус — хладно я прекъсна Гонзаг, — тази вечер ще сложите най-скъпите си накити.

Тя вдигна към него предизвикателен и любопитен поглед.

— И аз ще ви отведа на бала на господин регента — завърши Гонзаг.

За миг доня Крус остана като зашеметена. Нейното подвижно и очарователно личице промени цвета си поне два-три пъти.

— Вярно ли е това? — попита тя най-сетне, все още терзана от съмнения.

— Вярно е — отвърна Гонзаг.

— И вие наистина ще го направите! — извика тя. — О, принце, прощавам ви всичко! Вие сте добър, вие сте мой приятел!

Тя се хвърли на врата му, после, отдръпвайки се от него, се понесе в лудешки танц, като същевременно говореше:

— Балът на регента! Ще отидем на бала на регента! Колкото и да са дебели стените, колкото и да е студена и пуста градината, а прозорците затворени, аз все пак чух да се говори за бала на регента и знам, че на него ще се видят истински чудеса! А аз, аз ще бъда там! О, благодаря! Благодаря ви, принце! — извика тя. — Да знаете само колко сте красив, когато сте добър! Балът ще бъде в Пале Роаял, нали? Аз просто умирах от желание да видя Пале Роаял!

От дъното на стаята, където се намираше, доня Крус с един скок се озова до Гонзаг и коленичи на една възглавничка в нозете му. След туй, станала изведнъж сериозна, тя кръстоса изящните си ръце върху коляното на принца и гледайки го втренчено, попита:

— А какъв тоалет да облека? Гонзаг загрижено поклати глава.

— Доня Крус — рече той, — на баловете на френския кралски двор има нещо, което възвеличава и кичи едно красиво лице много повече и от най-модния тоалет.

Доня Крус се опита да отгатне.

— Усмивката ли? — попита тя като дете, на което задават наивна гатанка.

— Не — отвърна Гонзаг.

— Изяществото?

— Не, доня Крус, вие притежавате и едното, и другото. Това, за което ви говоря…

— Аз го нямам. И какво е то? — И понеже Гонзаг се бавеше с отговора, тя нетърпеливо добави: — А вие ще ми го дадете ли?

— Ще ви го дам, доня Крус.

— Но тогава какво е това, което аз не притежавам? — попита кокетката и в същото време хвърли тържествуващ поглед към огледалото. Вярно е, че огледалото не можеше да замести отговора на принца.

— Име — отвърна Гонзаг.

И ето, че доня Крус изведнъж се сгромоляса от върха на своето блаженство. Име! Тя нямаше име! Пале Роаял не беше Пласа Санта зад Алказар. Тук не ставаше дума да танцува под звуците на баска тамбура, с колан от фалшиви цехини на кръста. О, клетата доня Крус! Наистина, Гонзаг току-що й беше обещал нещо, но обещанията на Гонзаг… Освен това, току-така дава ли се име? Гонзаг сякаш искаше да предвари точно това възражение.

— Ако нямахте име, скъпо дете — рече той, — цялата ми нежна обич би била безпомощна. Но вашето име беше просто изгубено и аз го намерих. Вие носите едно от най-прославените имена във Франция.

— Но какво говорите? — слиса се момиченцето.

— Вие имате род — продължи Гонзаг с тържествен тон, — могъщ род, сроден с нашите крале. Баща ви беше херцог.

— Баща ми! — повтори доня Крус — Бил херцог, казвате? Нима е мъртъв?

Гонзаг наведе глава.

— А майка ми? — гласът на клетото дете трепереше.

— Майка ви е принцеса — отвърна Гонзаг.

— Значи е жива! — извика доня Крус и сърцето й лудо затупка. — Вие казахте: „Тя е принцеса“! Тя е жива! Майка ми! Моля ви, говорете ми за моята майка!

Гонзаг сложи пръст на устните си.

— Не сега — прошепна той.

Но доня Крус не можеше да бъде залъгана с подобно тайнствено поведение. Тя стисна ръцете на Гонзаг и заяви:

— Вие ще ми разкажете за моята майка, и то още сега! Боже мой! Как ще я обичам! Нали е много добра? И много красива? Странно, наистина — каза тя много сериозно, — винаги съм го сънувала. Някакъв вътрешен глас ми казваше, че съм дъщеря на принцеса.

Гонзаг с голяма мъка успя да остане сериозен. „До една си приличат“ — помисли си той.

— Да — продължи доня Крус, — всяка вечер, когато заспивах, аз я виждах, моята майка, винаги, винаги сведена над леглото ми, с разрошена черна коса, с колие от перли, с гордо извити вежди и брилянтени обици, с нежен, тъй нежен поглед! Как се казва майка ми?

— Все още не трябва да знаете това, доня Крус.

— Но защо?

— Една голяма опасност…

— Разбирам! Разбирам! — прекъсна го тя, завладяна внезапно от някакъв романтичен спомен. — В Мадрид съм ходила на театър и в пиесите беше точно така: никога от първи път не казваха на младите девойки имената на майките им.

— Точно така, никога — потвърди Гонзаг.