Пол Февал - Гърбавия

Гонзаг разбра, че трябва да се постарае да играе по убедително.

— Аз не съм любопитен, детето ми — отвърна той с променен тон, — вие все още не ме познавате достатъчно. В действителност лично аз не се интересувам нито от младата девойка, нито от този благородник, макар че в Мадрид познавам много хора, но знайте, че винаги, когато разпитвам, аз имам причини, за да го правя. А бихте ли ми казала името на благородника?

Този път в прекрасните очи на доня Крус се четеше истинско подозрение.

— Забравих го — отвърна тя сухо.

— Вярвам, че ако проявите малко добра воля… — настоя Гонзаг с усмивка.

— Повтарям ви, забравих го!

— Хайде, ако се поровите в спомените си… Да потърсим двамата.

— Но какво значение има за вас името на този благородник?

— Нека по-напред си го спомним, ви казах, а после ще разберете какво имам предвид. Дали пък не е…?

— Господин принце — прекъсна го девойката, — колкото и да се опитвам, няма да си го спомня.

И това бе изречено с такъв категоричен тон, че всяка по-нататъшна настойчивост ставаше безпредметна.

— Тогава да не говорим повече за това — рече Гонзаг. — Жалко, наистина, и ще ви кажа защо е жалко. Един френски благородник, установил се в Испания може да бъде само изгнаник. За нещастие там ги има много. Тук, на вашите години, вие нямате никаква компания, мило мое дете, а приятелство насила не става. Казах си: имам достатъчно влияние, ще накарам да помилват този благородник, а той ще доведе момичето и моята скъпа малка доня Крус няма да бъде вече самичка.

В думите му имаше толкова неподправена чистосърдечност, че младата девойка бе трогната до дъното на Душата си.

— Ах! — възкликна тя. — Колко сте добър!

— Не съм и злопаметен — усмихна се Гонзаг. — Все още е време.

— Дори не смеех да ви помоля за това, което сега ми предлагате, но умирах от желание да го сторя! — каза допя Крус. — Вече не е необходимо нито да знаете името на благородника, нито да пишете до Испания; аз отново видях приятелката си.

— Неотдавна, предполагам?

— Съвсем наскоро.

— И къде?

— В Париж.

— Тук! — възкликна Гонзаг.

От недоверието на доня Крус не бе останала и следа. Принцът все още се усмихваше, но целият беше пребледнял.

— Боже мой! — подхвана момиченцето, без дори да го подканват. — Това се случи в деня на нашето пристигане. Отдавна вече бяхме минали портата „Сент Оноре“, а аз все се препирах с господин Пейрол, защото исках да дръпна пердетата. Той упорито продължаваше да ги държи спуснати и така ми попречи да видя Пале Роаял, което никога няма да му простя. На завоя при един малък двор, където каретата едва-що не досягаше стените, внезапно дочух нечия песен. Господин Пейрол беше затиснал пердето с ръка, но я дръпна веднага, щом счупих ветрилото си в нея. Бях познала гласа: повдигнах пердето. На прозореца на една приземна стая стоеше моята малка Орор, все същата, но много по-красива.

Гонзаг извади от джоба си своя бележник.

— Веднага извиках — продължи доня Крус, — но каретата отново бе ускорила ход. Поисках да сляза, вдигнах страшна олелия. Ах, ако бях само мъничко по-силна, щях да удуша вашия Пейрол!

— Казвате, че това е станало на някаква улица в околностите на Пале Роаял, така ли? — прекъсна я Гонзаг.

— Съвсем близо до него.

— А ще я познаете ли?

— О, но аз знам как се нарича — отвърна доня Крус — Първата ми грижа беше да попитам за това господин Пейрол.

— И как се нарича тя?

— Улица „Шантр“. Но какво пишете, принце?

Гонзаг наистина записваше нещо в бележника си.

— Това, което е необходимо, за да видите отново вашата приятелка.

Доня Крус се изправи с пламнало от възторг лице и сияещи от радост очи.

— Колко сте добър! — повтори тя. — Вие наистина сте много добър!

Гонзаг затвори бележника си и го стисна в ръка.

— Мило дете, много скоро ще можете да се уверите в това — отвърна той. — Сега трябва да се разделим за известно време. Вие ще присъствувате на една тържествена церемония. И изобщо не се стеснявайте да покажете там вашето дълбоко вълнение или смущението си, това е нещо съвсем естествено и всички ще ви бъдат признателни. — Той се изправи, хвана ръката на доня Крус и добави: — След не повече от половин час ще видите вашата майка.

Доня Крус сложи ръка на сърцето си.

— Но какво ще й кажа? — попита тя.

— Не премълчавайте нищо от неволите на вашето детство, нищо, чувате ли?! Не трябва да казвате нищо друго, освен истината, цялата истина! — Принцът дръпна една завеса, зад която се намираше малък будоар, и каза: — Влезте тук.