Пол Февал - Гърбавия

Колкото и умело да прикриваха чувствата му, последните думи на принца породиха известно съмнение у доня Крус. В нея се събуди подозрението. Жените нямат нужда да бъдат сигурни, за да са недоверчиви. Какво ли би могло да развълнува така един силен човек, при това толкова хладнокръвен? Едно случайно произнесено име: Орор… Но какво е едно име? Преди всичко, както беше забелязала нашата прелестна пленница, името беше рядко; след това идваха предчувствията. Това име силно го беше поразило. Суеверният Гонзаг се плашеше най-вече от самата преценка на силата на изживяното сътресение. „Това е предупреждение!“ — казваше си той. Но предупреждение от кого? Гонзаг вярваше в звездите, поне в собствената си звезда. Звездите имат свой глас и неговата беше проговорила. Ако това случайно произнесено име беше разобличение, то последствията от него бяха толкова сериозни, че смайването и смущението на принца не трябва повече да бъдат повод за удивление. Цели осемнайсет години откакто търсеше! Той стана, под предлог, че го озадачава силната врява, която долиташе от градината, но всъщност искаше да се успокои и да възвърне невъзмутимостта на лицето си.

Стаята му беше разположена във вътрешния ъгъл, образуван от лявото крило на фасадата на двореца, гледащо към градината, и централното здание. Точно срещу нейните прозорци се намираше апартаментът на принцеса дьо Гонзаг. Прозорците му до един бяха затворени, а плътните завеси — спуснати. Виждайки движението на Гонзаг, доня Крус също се изправи и понечи да се приближи до прозореца. Подтикваше я най-обикновено детско любопитство.

— Стойте там — спря я Гонзаг. — Все още не трябва да ви виждат.

Под прозореца, върху цялата площ на опустошената градина гъмжеше гъста тълпа. Принцът дори не погледна натам, неговият замислен и мрачен поглед се впи в прозорците на жена му.

— Дали ще дойде? — попита се той.

Намусена, доня Крус се беше върнала на мястото си.

— Дори и така да е, битката поне ще бъде решителна! — каза си Гонзаг и, съвземайки се най-сетне от изживяното вълнение, помисли: — На всяка цена трябва да узная…

Той тъкмо се канеше да се върне обратно при младата си събеседничка, когато му се стори, че разпознава сред тълпата онази дребничка странна личност, чиято чудата прищявка тази сутрин беше предизвикала същинска сензация в тържествената зала: гърбавият собственик на колибата на Медор. Гърбавия държеше в ръка един часослов и също гледаше към прозорците на мадам дьо Гонзаг. При всички други обстоятелства Гонзаг навярно би обърнал повече внимание на този факт, тъй като обикновено нищо не оставяше на случайността, но този път той бързаше да разбере. Ако беше останал на прозореца само още миг, ето какво щеше да види: по стълбището на лявото крило слезе някаква жена, една от камериерките на принцесата; тя се приближи до Гърбавия, който бързо й каза няколко думи и й връчи часослова. След това камериерката се върна при госпожа принцесата, а Гърбавия изчезна.

— Шумът идваше от някаква разпра между моите нови наематели — каза Гонзаг, сядайки отново до доня Крус. — И така, за какво говорехме, мило дете?

— За името, което трябва да нося отсега нататък.

— За името, което е ваше, Орор. Но нещо като че ли ни беше смутило. Какво е то?

— Нима вече сте забравил? — попита доня Крус с лукава усмивка.

Гонзаг се престори, че се мъчи да си спомни.

— А, да! Сетих се! — възкликна той. — Говорехме за някакво момиче, което сте обичала и което също се казвало Орор.

— Да, за една красива млада девойка, сираче като мен.

— Точно така! И това е било в Мадрид, нали?

— Да, в Мадрид.

— Тя испанка ли беше?

— Не, французойка.

— Французойка ли? — повтори Гонзаг с възхитително изиграно безразличие, като дори сдържа лека прозявка. Човек би казал, че води този разговор само от учтивост. Но всички негови усилия бяха напразни, за това би трябвало да го предупреди лукавата усмивка на доня Крус.

— А кой се грижеше за нея? — попита той с разсеян вид.

— Една стара жена.

— Това се разбира от само себе си, но кой плащаше на дойката?

— Един благородник.

— И той ли беше французин?

— Да, французин.

— Млад или стар?

— Млад и много хубав.

Тя го гледаше право в очите. Гонзаг се престори, че потулва втора прозявка.

— Но защо ми говорите за неща, които ви отегчават, принце? — разсмя се доня Крус. — Та вие не познавате благородника. Никога не съм допускала, че сте толкова любопитен.