Пол Февал - Гърбавия

— Стига вече превземки! — обади се Монтобер.

— Господа — побърза да вземе думата Hoce, — точно по този начин се появил и кралят заедно с мадам дьо Монтеспан, и то пред целия кралски двор… Шоази, твоят многоуважаем чичо разказва за това в мемоарите си. Присъствували Негово Високопреосвещенство дьо Пари, канцлерът, трима кардинали и две игуменки, без да се смята отец Льотелие. Кралят и графинята трябвало тържествено да се сбогуват и всеки поотделно да се върне в лоното на добродетелността. Как ли пък не: мадам дьо Монтеспан се разплакала, Луи Велики се разхленчил, а после и двамата се сбогували със строгите си съдници.

— Колко е красива! — каза Шаверни, унесен в мечти.

— Чакайте, знаете ли какво ми дойде на ум? — обади се Ориол. — Дали пък семейният съвет не се събира заради нечий развод!

Разнесе се всеобщ вик на удивление, после всеки се съгласи, че това не е невъзможно. Нямаше човек, който да не знае каква дълбока пропаст съществува между принц дьо Гонзаг и неговата съпруга.

— Този загадъчен човек е хитър като лисица — рече Таран, — и е напълно способен да изостави жената и да задържи зестрата!

— И точно за това ще трябва да дадем гласовете си — добави Жирон.

— Какво ще кажеш за това, Шаверни? — попита дебелият Ориол.

— Ще кажа, че щяхте да сте подлеци, ако не бяхте глупаци — отвърна малкият маркиз.

— Бога ми, малки братовчеде — извика Hoce, — ти си на години, когато лошите навици се изкореняват! Иде ми да…

— Хайде, хайде! — намеси се миролюбивият Ориол. Шаверни дори не беше погледнал Hoce.

— Колко е красива! — повтори той.

— Шаверни е влюбен! — развикаха се всички.

— Само заради това му прощавам — добави Hoce.

— Всъщност, знае ли някой нещо за това момиче? — попита Жирон.

— Нищо — отвърна Навай, — освен това, че господин дьо Гонзаг я крие много грижливо, и че Пейрол е робът, натоварен със задачата да удовлетворява капризите на тази прелестна особа.

— Пейрол не си ли е развързал езика?

— Пейрол никога не говори.

— Трябва да е в Париж не повече от седмица или две — обади ce Hoce, — тъй като миналия месец кралица и господарка в малката къща на нашия скъп принц беше Нивел.

— Пък и оттогава нито веднъж не сме вечеряли там — добави Ориол.

— В градината има нещо като караулна будка — каза Монтобер, — и началници на охраната са ту Фаенца, ту Салдан.

— Същинска мистерия!

— Нека бъдем търпеливи. Още днес ще разберем всичко. Хей, Шаверни!

Малкият маркиз трепна, сякаш внезапно го бяха събудили.

— Шаверни, но ти сънуваш!

— Шаверни, та ти си онемял!

— Говори, Шаверни, кажи нещо, наругай ни поне!

Малкият маркиз подпря глава на бялата си ръка.

— Господа — рече той, — вие продавате душата си на дявола по три-четири пъти на ден и то за някакви си обгербвани хартийки, докато аз, заради тази прелестна девойка, бих я продал само веднъж, това е всичко!

След като остави Кокардас-младши и Амабл Паспоал в кухнята, настанени удобно пред обилна гощавка, Пейрол излезе от двореца през градинската порта. Той тръгна по улица „Сен Дени“, сви зад църквата „Сен Маглоар“ и се спря пред вратата на друга градина, чиито зидове почти се губеха под огромните сведени клони на многодетни брястове. Ключът от тази врата се намираше в джоба на разкошното манто на господин Пейрол. Той влезе. Градината беше безлюдна. В дъното на една сводеста, тайнствено закътана алея се виждаше съвсем нов павилион, построен в гръцки стил, с обкръжен от статуи портик. Павилионът беше истинско украшение! Последното произведение на архитекта Опенорд 52 52 Жил, Мари Опенорд (1672–1742) — известен френски архитект, скулптор и живописец. — Б. пр. ! Господин Пейрол тръгна по сумрачната алея и стигна до павилиона. В преддверието се навъртаха множество прислужници в ливрея.

— Къде е Салдан? — попита Пейрол.

Никой не беше виждал господин барона Салдан от предишния ден.

— А Фаенца?

Същият отговор. Върху изпитото лице на иконома се изписа безпокойство. „Какво ли може да означава това?“ — помисли той, но без повече да разпитва слугите, се поинтересува дали госпожицата може да го приеме. Прислужниците веднага се разтичаха. Чу се гласът на първата камериерка. Госпожицата очакваше господин Пейрол в будоара си.

— Изобщо не съм спала! — извика тя още щом го зърна. — Не можах да мигна цяла нощ! Не искам повече да живея в тази къща! Уличката, дето минава оттатък зида е същинско разбойническо свърталище.

Това беше същата възхително красиво девойка, която преди малко видяхме да влиза при господин дьо Гонзаг. Без да подценяваме тоалета й, уверено можем да твърдим, че тя бе още по-очарователна, ако това, разбира се, изобщо беше възможно, в своята утринна роба. Широкият бял пеньоар загатваше за съвършенството на снагата й, едновременно крехка и силна; нейната разплетена, разкошна черна коса падаше на гъсти вълни върху раменете й, а малките й боси крачета ситнеха в сатенени чехли. За да пристъпи тъй близо и безбоязнено до такава чаровница, човек трябваше да бъде направен от камък. Господин Пейрол притежаваше всички качества, необходими за поверителната длъжност, която изпълняваше при своя господар. По невъзмутимост той би могъл да си съперничи с Масрур, началник на чернокожите евнуси на халифа Харун ал Рашид. И сега, вместо да се възхищава на прелестите на красивата си събеседничка, той побърза да й съобщи: