Пол Февал - Гърбавия

— Нищо чудно! — извика Ориол. — Тази сутрин на улица „Кенкампоа“ поканите вървяха с десет луидора надценка. Боа Розе сигурно е спечелил пет-шест хиляди ливри.

— От които половината са за абат Дюбоа, неговия господар!

— Видях да продават по петдесет луидора едната — обади се Албре.

— На мен не ми продадоха дори за шейсет! — намеси се Таран.

— Просто ги разграбват.

— В момента навярно са вече безценни.

— И има защо, господа — каза Гонзаг, — празненството ще бъде наистина великолепно. На него ще присъствуват до един люде заможни или потомствени аристократи. Не вярвам на господин регентът дори за миг да му е минало през ум да спекулира с поканите, но всяко време си има своите малки недостатъци, пък и, бога ми, не виждам нищо лошо в това, Боа Розе и абатът да си оплетат кошницата с подобни дреболии.

— Та ако ще тази вечер салоните на регента да гъмжат от комисионери и спекуланти! — отбеляза Шаверни.

— Това са утрешните благородници — отвърна Гонзаг. — Натам върви светът!

Шаверни потупа Ориол по рамото.

— Е, днешни ми благороднико — подкачи го той, — как отвисоко ще гледаш ти тези утрешни аристократи, а?!

Необходимо е все пак да кажем няколко думи и за самото празненство. Идеята принадлежеше на шотландеца Ло; той беше поел и огромните разходи по него. То трябваше да се превърне в символичен триумф на системата, както се казваше тогава, в официално и гръмко потвърждение на победата на кредита над звонковата монета.

За да му придаде още по-голяма тържественост, Ло беше склонил Филип Орлеански да му отстъпи под наем салоните и парковете на Пале Роаял, та дори и нещо повече: поканите бяха отправени от името на самия регент и само този факт беше напълно достатъчен, за да превърне триумфа на бога-хартия в национален празник.

Разправяха, че Ло е предоставил на разположение на двора на регента наистина главозамайващи суми, само и само нищо да не накърни престижа на това всенародно веселие. Всичко прекрасно, което можеше да се постигне само с най-щедро разточителство, трябваше да заслепи поканените. Най-много се говореше за фойерверка и балета. Фойерверкът, чиято подготовка и изпълнение бяха поверени на кавалера Жиойа, трябваше да изобрази, гигантския дворец, издигнат на брега на Мисисипи по проект на самия Ло. Отсега нататък светът, и в това бяха убедени всички, щеше да притежава едно-единствено чудо — този мраморен палат, украсен с всичкото безполезно злато, което победоносният кредит изхвърляше от обръщение; този дворец-, голям колкото град, където щяха да бъдат изложени на показ всички метални богатства на света. Среброто и златото вече щяха да служат само за това. Балетът, алегоричен акт в духа на времето, трябваше също да представи кредита, олицетворяващ ангел-хранителя на Франция, който я поставя начело на народите. Край на глада, край на мизерията, край на войните! Кредитът, този нов месия, изпратен от милосърдния бог, щеше да разпръсне по цялото земно кълбо наново извоюваните прелести на земния рай.

След празника тази вечер обожественият кредит щеше да се нуждае единствено от храм. Жреците вече бяха налице.

Господин регентът беше определил броя на поканените на три хиляди; Дюбоа потайно го утрои; церемониалмайсторът Боа Розе тихомълком го удвои.

Във времената, когато върлува чумата на ажиото, неговата зараза се промъква навсякъде и нищо не е в състояние да противостои на победното и нашествие. Същото, което виждате в крайните квартали, където едва-що проходили дечица вече разменят играчките си и хвалят стоката си, сополивейки се над някоя нахапана медена курабия, скъсано хвърчило или половин дузина топчета, можете да забележите, когато треската на спекулацията обхване цял един народ: големите деца започват да продават скъпо и прескъпо всичко, което се търси, всичко, което е на мода: менюта на модни ресторанти, номерирани кресла в известни театри, места в претъпканата църква. И всичко това се върши напълно непринудено, без каквито и да било възражения.

Боже мой! Самият господин дьо Гонзаг мислеше като всички други, когато каза: „Не виждам нищо лошо в това, Боа Розе да припечели пет-шест хиляди ливри с подобни дреболии!“

— Стори ми се, че го чух да казва на Пейрол, че му предложили две или три хиляди луидора за пакета покани, който Негово височество е благоволил да ми изпрати — рече той, изваждайки портфейла си. — Що за глупост! Аз ги запазих за моите приятели.

Разнесоха се продължителни аплодисменти. Много от тези господа вече имаха покани в джоба си, но от повече глава не боли, особено когато струват по сто пистола едната. Тази сутрин наистина нямаше по-услужлив човек от господин дьо Гонзаг.