Пол Февал - Гърбавия

— Когато почуках на портата на Салдан — прекъсна го Паспоал, — един грамаден лакей ме изгледа твърде непочтително и заяви: „Господин баронът не приема“.

— Ха! — извика Кокардас. — Ние също ще имаме грамадни лакей, по дяволите, и искам моят да бъде нахален като слуга на палач.

— Ах, да имах поне една гувернантка! — въздъхна Паспоал.

— Не се отчайвай, любезни, и това време ще дойде! Доколкото разбирам, още не си се виждал с господин Пейрол.

— Не, искам да говоря лично с принца.

— Казват, че вече е натрупал милиони!

— Милиарди! Това е Златния дом, както всички го наричат. Аз не съм особено тщеславен, тъй че, ако се наложи, ще стана и банкер.

— Пфу! Сребролюбец! Моят съдружник?! — Такъв беше първият вик, изтръгнал се от благородното сърце на Кокардас-младши. След като поразмисли обаче, той добави: — Жалко падение, наистина, но ако е вярно туй, дето го разправят, че тук може да се забогатее, тогава, гълъбче…

— Дали е вярно? — извика въодушевено Паспоал. — Та нима не знаеш?

— Чух доста неща, но аз не вярвам в чудеса!

— Този път ще се наложи да повярваш! Тук просто гъмжи от чудеса. А случайно да си чул за гърбавия от улица „Кенкампоа“?…

— Онзи, дето давал в заем гърбицата си на жирантите.

— Той не я дава в заем, а под наем и разправят, че за две години бил спечелил милион и половина ливри.

— Невъзможно! — извика гасконецът и избухна в смях.

— И то дотолкова възможно, че скоро щял да се жени за някаква графиня.

— Милион и половина ливри! — повтаряше Кокардас. — И то с една най-обикновена гърбица! Боже милостиви!

— Ах, друже мили! — пламенно възкликна Паспоал. — С теб пропиляхме по тази земя доста от най-хубавите си години, но най-сетне щастието ни се усмихна. Представи си, трябва само да протегнеш ръка, за да вземеш. Същинска манна небесна. Утре луидорите няма да струват повече от шест су парчето. Когато идвах насам, видях някакви сополанковци, които играеха на ашици с екюта от шест ливрп.

Кокардас се облиза.

— Ама че работа! — рече той. — Я кажи, момчето ми, колко ли би могъл да струва в това благодатно време един изкусен удар с шпага, и то нанесен според всички правила на изкуството?

И той изпъчи гърди, тупна шумно с десния си крак и яростно се стрелна напред, нанасяйки въображаем удар с шпага.

— По-тихо! — възпря го Паспоал и му намигна. — Някой идва насам. — После се приближи и прошепна в ухото на бившия си работодател: — Според мен, все още струва — доста скъпо, а преди да мине и час се надявам да узная цената от устата на самия господин дьо Гонзаг.

Залата, където тъй задушевно беседваха нашите двама приятели, нормандецът и гасконецът, облагороден с провансалец, се намираше в централната част на главното здание. Нейните прозорци, обрамчени с тежка тапицерия от Фландрия, гледаха към тясна затревена ивица, оградена с дървена решетка, която отсега нататък помпозно щяха да величаят като „градината на госпожа принцесата.“ За разлика от помещенията на партера и първия етаж, които гъмжаха от какви ли не работници, тук всичко беше все още непокътнато. Това беше истинска парадна зала, достойна за всеки аристократичен дворец, с богата, но строга наредба. Но тя навярно беше служила не само за развлечения и забави, тъй като точно срещу огромната камина от черен мрамор се издигаше подиум, покрит с персийски килим, който придаваше на цялото помещение вид на съдебна зала. И наистина, по времето, когато великите барони решаваха съдбините на кралството, тук неведнъж се бяха събирали величайшите издънки на родовете Лорен, Шеврьоз, Жоайоз, Омал, Елбьоф, Ньовер, Меркьор, Майен и Гиз. Единствено бъркотия като тази, която днес цареше в двореца на Гонзаг, би позволила на нашите юначаги да припарят до подобно място. Но веднъж добрали се дотук, те надали биха могли да намерят по-спокойно кътче.

Голямата зала запазваше своята неприкосновеност още за ден. Днес тук щеше да се състои тържествен семеен съвет и едва на следващия ден дърводелците, сковаващи клетките, щяха да я завладеят.

— Кажи ми още нещичко за Лагардер — рече Кокардас, когато стъпките, които бяха прекъснали разговора им, се отдалечиха. — Когато го срещна в Брюксел, сам ли беше?

— Не — отвърна брат Паспоал. — А ти, когато му налетя по пътя за Барцелона?

— И тогава не беше сам.

— А с кого?

— С една млада девойка.

— Красива ли беше?

— Прелестна.

— Странно, когато го видях във Фландрия, той също беше с някаква млада и красива девойка, много красива. Спомняш ли си я поне как изглеждаше, лицето й, дрехите?