Пол Февал - Гърбавия

Все още зашеметен, лакеят го остави да мине.

Макер вече се намираше в първата зала и хвърляше наляво и надясно пренебрежителни погледи.

— Не е лошо — отбеляза той. — В краен случай човек би могъл да се настани и тук!

Зад гърба му, Бертран си рече:

— Струва ми се, че господин дьо Гонзаг се е обзавел твърде добре за италианец!

Те се намираха в два противоположни края на залата, когато Макер забеляза Бертран.

— Виж ти! — възкликна той. — Но това е просто невероятно. Разрешили са на този мил момък да влезе! Ах, дявол го взел, каква осанка! — И той се разсмя от все сърце.

— За бога — помисли си Бертран, — но той ми се подиграва? Кой би допуснал подобно нещо? — И като го загърби, за да се посмее до насита, добави: — Той е просто възхитителен!

Виждайки го да се смее, Макер се сепна и се замисли:

— В крайна сметка, тук не се знае кой пие, кой плаща. Този палячо може и да е видял сметката на някой посредник нейде по уличните ъгли. Нищо чудно да е напълнил джобовете! Дявол го взел, иде ми да завържа познанство с него!

— Кой знае? — разсъждаваше в същото време Бертран. — Тук навярно се навъртат всякакви субекти. Пък и не расото прави монаха. Възможно е вчера щастието да се е усмихнало на този таласъм. И ако допуснем, че в скъсаните му джобове подрънкват сума прелестни екю? Ще ми се да го опозная малко по-отблизо.

Междувременно Макер вече се приближаваше.

— Благородни господине… — рече той и сдържано се поклони.

— Благородни господине… — подхвана в същия миг Бертран, превивайки се до земята.

И двамата се изправиха едновременно като пружини. Произношението на Макер беше поразило Бертран; гъгнивият носов речитатив на Бертран бе накарал Макер да трепне.

— Гръм да ме порази! — извика той. — Не ще и дума, та туй е онзи нехранимайко Паспоал!

— Кокардас! Кокардас-младши! — отзова се тутакси нормандецът, чиито навикнали на сълзи очи вече се навлажняваха. — Нима наистина те виждам пак?

— От кръв и плът, любезни ми, кълна се! Прегърни ме, съкровище, мое!

Той разтвори обятия и Паспоал се хвърли на гърдите му. Сега двамата представляваха същинска купчина дрипи. Те останаха прегърнати дълго време. Вълнението им беше дълбоко и искрено.

— Стига толкоз! — рече най-сетне гасконецът. — Я ми кажи нещо, палавнико, та да ти чуя гласеца!

— Деветнайсет години разлъка! — промълви Паспоал и изтри очите си с ръкав.

— Дявол го взел! — провикна се отново гасконецът. — Ти май си нямаш кърпа, чичовото!

— Трябва да са ми я откраднали в блъсканицата — кротко отвърна бившият учител по фехтовка.

Кокардас бързо бръкна в джоба си, но там, разбира се, не намери нищо.

— Ама че проклетия! — възмути се той. — Светът е пълен с джебчии! Ах, злато мое! — възкликна той. — Цели деветнайсет години! И двамата бяхме толкова млади!

— Във възрастта на страстната любов! Уви! Но моето сърце не е остаряло!

— Аз пък си посръбвам все тъй честно и почтено, както и преди.

Те се спогледаха изпод вежди.

— Как да ви кажа, метр Кокардас — съчувствено произнесе Паспоал, — но годинките не са ви разхубавили кой знае колко.

— Право да си кажа, стари ми друже Паспоал — отвърна гасконецът с провансалска жилка, — ужасно ми е неприятно да ти го призная, чичовото, но ти си погрознял още повече!

Брат Паспоал се усмихна с горделива скромност и промълви:

— Дамите обаче не са на това мнение! Но макар и да си поостарял — продължи той, — ти си запазил великолепната си осанка: все тъй стегнати крака, изпъчени гърди и прави рамене. Когато преди малко те забелязах, си рекох: ето един благородник с изискана външност.

— Аз също, аз също, миличък! — прекъсна го Кокардас. — Веднага щом те зърнах, си помислих: ето един кавалер с великолепно телосложение.

— Какво да се прави! — малко предвзето отвърна нормандецът. — Няма как да не запазиш линия, щом общуваш често с нежния пол!

— Тъй де! Но какво, по дяволите, стана с теб, гълъбчето ми, след онази афера?

— Говориш за събитията в крепостния ров на Кайлюс, нали? — уточни Паспоал и неволно сниши глас. — По-добре не ми говори за това, все още ми се привижда пламтящия поглед на Парижанчето.

— Беше тъмно като в рог, но, кълна се, виждах как святкат очите му.

— А как ги косеше!

— Осмина останаха на място!

— Без да смятаме ранените.

— Ах, боже всемогъщи, каква градушка от удари! Заслужаваше си да се види. И само като си помисля, че ако искрено се бяхме вслушали в съвестта си и като истински мъже бяхме хвърлили получените пари в лицето на Пейрол, за да застанем до Лагардер, Ньовер нямаше да загине, а ние щяхме да забогатеем изведнъж!