Пол Февал - Гърбавия

Фасадата, която гледаше към градината, датираше едва от петдесет години. Тя величествено излагаше на показ поредицата от високи италиански колони, крепящи сводовете на централното преддверие. Обширната и сенчеста, пълна със статуи градина стигаше на изток, юг и запад съответно до улиците „Кенкампоа“, „Обри льо Бюше“ и „Сен Дени“.

В Париж нямаше по-разкошен дворец, тъй че горделивият и артистичен принц дьо Гонзаг би трябвало да има наистина много сериозно основание, за да обърне с главата надолу цялото това великолепие. И ето каква беше причината: след една среднощна вечеря регентът разреши на принц дьо Каринян да създаде в дома си огромна кантора за борсово посредничество. За миг вертепите на улица „Кенкампоа“ се люшнаха върху прогнилите си основи. Говореше се, че господин дьо Каринян има правото да попречи на всяко прехвърляне на акции, които не носят неговия подпис. Гонзаг му завидя, и за да го утеши, на излизане от друга вечеря, регентът му предостави правото да установи в двореца си пълен монопол върху размяната на акции срещу стоки. Това беше наистина умопомрачителен подарък, който обещаваше планини от злато.

Това, което трябваше да се направи най-напред, беше да се осигури място за всички, тъй като всички щяха да плащат и то скъпо и прескъпо. Още на следващия ден след предоставянето на концесията, армията от разрушители пристигна и най-напред се зае с градината. Статуите заемаха място и не плащаха нито су: махнаха ги; дърветата заемаха място и изобщо не плащаха: отсякоха ги.

На един от прозорците на първия етаж, обрамчен с изящна тапицерия, се беше появила жена в траурни одежди, която с тъжен поглед наблюдаваше опустошенията. Тя беше красива, но тъй бледа, че работниците я оприличаваха с привидение, като шушукаха помежду си, че това е вдовицата на покойния херцог дьо Ньовер и жената на принц Филип дьо Гонзаг. Тя стоя там дълго време. Точно срещу прозореца се извисяваше вековен бряст, чиято корона гъмжеше от птички, които всяка сутрин, зиме и лете, приветствуваха с песните си възраждането на деня. Когато старият бряст рухна под ударите на брадвите, жената в траур спусна тъмните завеси на прозореца и повече никой не я видя.

Една подир друга се заличиха широките сенчести алеи, в чийто край преди се аленееха кръгли лехи, засадени с розови храсти, сред които важно се пъчеха върху масивните си пиедестали внушителни антични вази. Лехите бяха изпотъпкани, розовите храсти изкоренени, а вазите захвърлени в един ъгъл на склада за мебели. Те заемаха място, а мястото струваше пари. Много пари! И нима някой можеше да предвиди докъде биха се ширнали, тласкани от треската на ажиото 43 43 Разменна връхнина. — Б. пр. , всички тези килийки, които Гонзаг беше заповядал да се построят? Вече можеше да се търгува само тук, а да търгуват искаха всички. Но да се наеме и най-мизерната барака безспорно би струвало също толкова скъпо, колкото да се наеме цял дворец.

На онези, които се дивяха и присмиваха на тези опустошения, Гонзаг отвръщаше:

— След пет години ще имам два-три милиарда. Тогава ще купя двореца Тюйлери от Негово величество Луи XV, който ще бъде крал, но напълно разорен.

Същата тази сутрин, когато за първи път влизаме в двореца, разрушителното дело вървеше към своя край. Парадният двор беше опасан от триетажна редица дъсчени клетки. Преддверията бяха превърнати в канцеларии, а зидарите довършваха постройките в градината. Дворът буквално гъмжеше от наемодатели и купувачи. Днес всеки от тях щеше да влезе в правата си: в този ден отваряха врати канторите на „Златния дом“, както вече го наричаха.

Всеки влизаше в двореца когато му скимне и кажи-речи безпрепятствено. Целият партер, а и целият първи етаж, с изключение на покоите на госпожа принцесата, бяха изцяло преустроени, за да приемат търговци и стока. Навсякъде се носеше задушливата тръпчива миризма на рендосан бор; от всички страни долиташе оглушителният тропот на чуковете. Лакеите вече не знаеха кого да слушат, а посредниците по продажбата просто не бяха на себе си.

На парадното каменно стълбище, заобиколен от цял щаб търговци, стоеше някакъв благородник, натруфен с кадифе, коприна и дантели, чиито ръце бяха отрупани с пръстени, а на врата му висеше великолепен златен пандантив. Това беше Пейрол, доверено лице и личен съветник на домакина. Не беше много остарял. Беше все същата мършава, охтичава и изгърбена особа, чиито изпъкнали и стреснати очи плачеха за модата на очилата. Той също си имаше ласкатели и напълно го заслужаваше, тъй като Гонзаг му плащаше щедро.