Пол Февал - Гърбавия

— Така е — съгласи се Паспоал с тежка въздишка, — трябваше да го направим.

— И не беше достатъчно само да сложим накрайници на шпагите си, а трябваше да защитим Лагардер, нашия скъп ученик.

— Нашият господар! — рече Паспоал, сваляйки с машинален жест шапката си.

Гасконецът му стисна ръка и за миг двамата замислено се умълчаха.

— Било каквото било! — отсече най-сетне Кокардас. — Не знам какво се е случило с теб оттогава, миличък, но на мен това не ми донесе щастие. Когато разбойниците на Кариг връхлетяха отгоре ни с техните карабини, аз се скрих в замъка. Ти беше изчезнал. Вместо да удържи на обещанията си, Пейрол ни отпрати още на следващия ден под предлог, че нашето присъствие в района ще потвърди възникналите вече подозрения. Всъщност, така си и беше. Платиха ни колкото за бог да прости и си тръгнахме. Аз преминах границата и по пътя навсякъде разпитвах за теб. Ни вест, ни кост! Най-напред се установих в Памплона, после в Бургос, след туй в Саламанка. Накрая отседнах в Мадрид…

— Чудесна страна, между впрочем.

— Да, но там стилетът е изместил шпагата. Така е и в Италия, която без това би била същински рай. От Мадрид заминах за Толедо, оттам продължих за Реал, а по-късно, когато ми дойде до гуша от Кастилия, където без да искам встъпих в доста неприятни взаимоотношения с общинските съдии, преминах в кралство Валенция. Кълна се, от Майорка чак до Сегроб пих наистина превъзходно вино! Наложи се обаче да си тръгна и оттам, след като услужих на един стар лисансие, който искаше да се отърве от някакъв свой братовчед. Каталания също си я бива… По пътя между Тортоза, Тарагона и Барцелона е пълно с благородници… с празни кесии и дълги рапири. Накрая отново прехвърлих планината. В джоба си нямах пукнат мараведи 46 46 Дребна испанска монета — Б. пр. , но почувствувах, че родината ме зове. Та ето я моята история, гълъбче. — И гасконецът обърна хастара на джобовете си.

След това попита: — Ами ти, момчето ми?

— Тогава — на свой ред подхвана нормандецът, — конниците на Кариг ме преследваха чак до Банер дьо Люшон, или някъде там. Тъкмо се бях наканил да мина в Испания, когато срещнах един бенедиктинец, който, привлечен от благопристойния ми вид, ме взе на служба при себе си. Той отиваше в Бад Вюртемберг на Рейн във връзка с някакво наследство, завещано на неговата община. Доколкото си спомням, задигнах му сандъка, куфара, а вероятно и парите.

— Ах, немирник такъв! — разчувствува се гасконецът.

— След това отидох в Германия. Ама че разбойническа страна! А ти си седнал да ми се оплакваш от стилета! Той поне е от стомана, а ония там се бият само с бирени халби. В Майнц жената на един гостилничар ме отърва от дукатите на бенедиктинеца. Тя беше много мила и ме обичаше. Ах! — прекъсна разказа си той. — Кокардас, храбри ми приятелю, защо имам нещастието толкова да се харесвам на жените? Ако не бяха те, щях да си купя една лятна къща, където да прекарам старините си. Къща с мъничка градинка, насред осеяна с великденчета поляна, а до нея — поточе с мелница.

— И в мелницата — мелничарка — прекъсна го гасконецът. — Че то шило в торба стои ли!

Паспоал се удари с юмрук в гърдите.

— Страстите! — извика той, вдигайки очи към небето. — Страстите съсипват живота и не позволяват на един млад човек да задели нещичко за черни дни! — И давайки по този начин израз на непокваримата нравственост на своята житейска философия, Паспоал продължи: — Направих също като теб, пропътувах от град на град цялата тази безинтересна, нецивилизована, невежа и скучна страна, пълна с мършави охтичави студенти, със скудоумни поети, които броят мухите на лунна светлина, с шишкави бургмистри, на които и през ум не им минава да пратят на оня свят някой далечен племенник, с църкви, дето литургията не се пее, с жени… Не, не бих могъл да спомена с лошо тези създания, чиито прелести украсиха и провалиха кариерата ми! С една дума, сурово месо и бира вместо вино!

— Гръм да ме порази, ако някога кракът ми стъпи в тази проклета страна! — решително заяви Кокардас.

— Видях Кьолн, Франкфурт, Виена, Берлин, Мюнхен и сума други големи градове, където човек среща групи млади люде, които пеят песните на сатаната, дето всеки от нас го носи в себе си приживе;. Направих също като теб, обзе ме носталгия по родината, тъй че набързо прекосих Фландрия и ето ме тук!

— Франция! — извика Кокардас. — Няма нищо по-хубаво от Франция, момчето ми!

— Благородна страна!

— Родина на виното!