Пол Февал - Гърбавия

— С лице, снага и носия на очарователна испанска циганка — отговори Кокардас. — А твоята?

— Скромна на вид, с лице на ангел и костюм на благородна девица.

— Странно! — отбеляза на свой ред Кокардас. — И горе-долу на каква възраст?

— На каквато днес би трябвало да е детето.

— Другата също. Каквото има да става, тепърва ще става, миличък. Към онези, които са на ред след нас, след господин кавалера Фаенца и господин барона Салдан, ние не смятахме нито господин Пейрол, нито принц Филип дьо Гонзаг.

В този миг вратата се отвори и Паспоал едва свари да отвърне:

— Ще поживеем, ще видим!

В залата влезе прислужник в парадна ливрея, следван от двама земемери. Той беше толкова улисан, че дори не погледна към нашите двамина храбреци, които незабелязано се шмугнаха в нишата на един прозорец.

— По-бързо! — подкани ги прислужникът. — За утре всичко трябва да бъде разчертано. По четири квадратни стъпки 47 47 Стара мярка за дължина, равна на 0,324 м. — Б. пр. навсякъде.

Земемерите веднага се заловиха за работа. Докато единият размерваше, другият отбелязваше деленията с тебешир и нанасяше съответни поредни номера, първият от които беше 927.

— Какво, по дяволите, правят тия там, любезни? — полюбопитствува гасконецът, надзъртайки от укритието си.

— Нима наистина нищо не знаеш? — удиви се Паспоал. — Всяка от тези линии очертава размерите на една клетка, а номер 927 показва, че в дома на господин дьо Гонзаг има вече около хиляда клетки.

— И за какво служат тези клетки?

— Да правят злато.

Кокардас изумен се облещи. Брат Паспоал започна да му обяснява какъв грандиозен подарък е направил Филип Орлеански на своя сърдечен приятел.

— Как! — извика гасконецът. — Всяка от тези килийки струва колкото един чифлик в Бос или в Бри! Ах, любезни ми, любезни ми, нека здраво да се хванем за този достопочтен господин дьо Гонзаг!

Междувременно земемерите продължаваха работата си.

— Твърде широко разчертавате номера 935, 936, 937, човече — каза прислужникът. — Не забравяйте, че всеки дял струва злато!

— Каква благодат! — рече Кокардас. — Че толкоз ли са ценни тези хартийки?

— Да, и то толкова, че златото и среброто са на път да се обезценят — отвърна Паспоал.

— Прокълнати метали! Напълно си го заслужават! — сериозно заяви гасконецът, но веднага добави: — Дявол го взел, не знам дали е просто по стар навик, но аз все още питая слабост към пистолите!

— Номер 941 — обяви прислужникът.

— Остават две стъпки и половина — обади се размервачът. — Разчертано е погрешно!

— Не е голяма беда! — забеляза Кокардас. — Ще го вземе някой по-слабичък.

— Пратете столарите веднага след съвета!

— За какво ли ще се съвещават? — попита Кокардас.

— Ще се постараем да разберем. Когато човек е в течение на всичко, което става в един дом, работата му е в кърпа вързана.

При тази тъй благоразумна забележка, Кокардас погали Паспоал по брадичката, подобно на нежен баща, който се радва на зараждащата се интелигентност на своя любим син.

Прислужникът и земемерите си бяха отишли. Внезапно в преддверието избухна силна — врява. Чу се хор от гласове, които гръмко се надвикваха:

— На мен! Сега съм аз! Записал съм се! И не се пререждайте, моля!

— Ето че и други идват — отбеляза гасконецът. — Сега ще видим нещо ново!

— Тишина, за бога! Тишина! — заповяда нечий властен глас от прага на залата.

— Господин Пейрол — пошушна брат Паспоал. — По-добре да не се показваме.

Те се свиха в дъното на нишата и дръпнаха завесите.

В същия миг в залата влезе господин Пейрол, сподирен, не, по-скоро тласкан от гъста тълпа молители. Това бяха молители от много рядък и ценен вид: те гордяха от желание да дадат много пари в замяна на малко дим.

Господин Пейрол беше облечен в изключително пищен костюм, а сред дантелените талази, които покриваха мършавите му китки, проблясваха брилянти.

— Но моля ви, господа, моля ви! — рече той влизайки, като си вееше със своята кърпичка, везана с алансонски дантели. — Не прекрачвайте границите на приличието, вие наистина се самозабравяте!

— Ах, този негодник е просто великолепен! — въздъхна Кокардас.

— Бива си го! — съгласи се брат Паспоал.

И имаше пълно право. Пейрол наистина си го биваше. Бога ми, та той така ловко си служеше с бастуна, който държеше в ръка, за да отблъсква навалицата от оживели екюта. От лявата и от дясната му страна пристъпваха двама секретари, въоръжени с огромни тефтери.