Пол Февал - Гърбавия

Той се поклони, завъртя се на пета и се отправи към вратата с леки приклякания, както по онова време изискваше приличието.

— Ето още една стъпка към председателството на касационния съд — мислеше си маркизът, докато слизаше по стълбите. — Принцеса дьо Гонзаг ми е в кърпа вързана.

Принцесата стоеше неподвижно, втренчила поглед във вратата, през която беше излязъл Сегре. Орор имаше вид на човек, поразен от гръм. Тя седеше в креслото изправена, вцепенена и с празен поглед. Освен тях, в залата на регистратурата нямаше жива душа. Майка и дъщеря нямаха желание нито да говорят, нито да си задават въпроси. Те се бяха превърнали буквално в статуи. Внезапно Орор протегна ръка към вратата, през която беше излязъл председателят. Вратата водеше към съдебната зала и изхода, използуван от магистратите.

— Ето го! — каза тя с глас, който сякаш не принадлежеше вече на живо същество. — Идва, познавам стъпките му.

Принцесата се ослуша, но не чу нищо. Тя погледна госпожица дьо Ньовер, която повтори:

— Идва, чувствувам го! О, как бих искала да умра преди него!

Изминаха няколко секунди, после вратата наистина се отвори и в залата влязоха двама тъмничари. Между тях, с гола глава и вързани отпред ръце, вървеше кавалерът Анри дьо Лагардер. На няколко крачки зад него пристъпяше един доминиканец с кръст в ръка. По страните на принцесата рукнаха сълзи. Орор гледаше със сухи очи, без да помръдва. При вида на двете жени Лагардер се спря на прага. После тъжно се усмихна и кимна с глава, сякаш благодареше.

— Само една дума, господине — обърна се той към полицейския пристав, който го придружаваше.

— Имам изрична заповед — отвърна приставът.

— Господине! — извика клетата майка и се хвърли към него. — Аз съм принцеса дьо Гонзаг и братовчедка на негово кралско височество. Не ни отказвайте!

Приставът учудено я погледна, после се обърна към осъдения и каза:

— Не мога да откажа нищо на човек, който ще умре, но побързайте!

После се поклони на принцесата и мина в съседната стая, последван от двамата пазачи и доминиканеца. Лагардер бавно пристъпи към Орор.

Вратата на регистратурата остана отворена и от съседното преддверие долитаха стъпките на пазачите, но залата беше безлюдна. Тази последна среща нямаше свидетели. Орор се изправи в цял ръст, за да посрещне Лагардер. Тя целуна здраво вързаните му ръце, после му поднесе чело, тъй бледо, сякаш бе от мрамор. Лагардер притисна устни към него, без да пророни нито дума. Когато погледът на Орор попадна върху майка й, която плачеше встрани, сълзите най-сетне бликнаха и от нейните очи.

— Анри! Анри! — изхлипа тя. — Тук ли трябваше да се видим!

Лагардер я гледаше така, сякаш цялата му любов, цялата неизмерима обич, която бе същина на живота му години наред, се стремеше да се съсредоточи в последния му поглед.

— Никога не съм ви виждал толкова красива, Орор — прошепна той, — и никога гласът ви, тъй нежен, не е прониквал чак до дъното на душата ми! Благодаря ви, че дойдохте! Часовете на моя плен не ми се сториха толкова дълги, защото ги изпълвахте вие и скъпият спомен за вас бдя непрестанно до мен. Благодаря ви, че дойдохте, благодаря ви, ангел мой любим! Благодаря и на вас, госпожо, преди всичко на вас! — обърна се той към принцесата. — Вие можехте да ми откажете тази последна радост.

— Да ви откаже! — буйно извика Орор.

Затворникът премести поглед от гордото чело на дъщерята към склоненото чело на майката. Той веднага се досети.

— Не е хубаво това, Орор! — каза той. — Не трябва да бъде така. Това е първият укор, който устата и сърцето ми позволяват да ви отправя. Вие сте заповядала, не се и съмнявам в това, и майка ви безропотно се е подчинила. Не ме прекъсвайте, Орор — повиши тон Анри, — времето минава и нямам намерение да ви чета повече наставления. Обичайте майка си и я слушайте! Днес имате за извинение отчаянието си, но утре…

— Ако вие умрете, Анри — прекъсна го девойката решително, — утре аз ще бъда мъртва!

Лагардер отстъпи крачка назад и на лицето му се появи строго изражение.

— Имах една утеха, почти радост — каза той, — и тя бе, напускайки този свят, да си кажа: „Оставям делото си завършено и там, горе, Ньовер ще ми подаде ръка, защото ще е видял дъщеря си и жена си щастливи чрез мен.“

— Щастлива! — повтори Орор. — Без вас!…

Неестествен смях разтърси тялото й.

— Виждам, че съм се заблуждавал — продължи Лагардер. — Виждам, че нямам дори тази утеха, че вие ме лишавате и от последната ми радост! Оказа се, че съм работил цели двайсет години, но само за да видя творението си счупено в последния миг. Срещата ни продължи достатъчно. Сбогом, госпожице дьо Ньовер!